Роберт Говард - Конан авантюриста

— Ти да не би да си Конан?

— Кой друг може да бъде? Нали изпрати съобщение, че искаш да дойда, за да разговаряме. Е, всемогъщи Кром, ето ме! Стой настрана от масата или ще те изкормя!

— Искам просто да седна — отговори комендантът и внимателно се отпусна на стола от слонова кост, който беше отместил от масата. Конан се движеше неспокойно, поглеждаше недоверчиво към вратата и опитваше с пръст острия като бръснач ръб на дългия три фута нож. Не ходеше като афгулиец и беше прям, докато един човек от Изтока щеше да хитрува.

— Ти държиш затворени седем от моите хора — каза той грубо. — Отказа откупа, който ти предложих. Какво, по дяволите, искаш?

— Да обсъдим условията — отговори предпазливо Чандър Шан.

— Условия? — В гласа му прозвуча нотка на застрашителен гняв. — Какво ще рече това? Не ти ли предложих злато?

Чандър Шан се засмя.

— Злато? В Пешкаури има повече злато, отколкото си виждал през живота си.

— Лъжеш — отвърна Конан. Видях сука на ковачите в Курусун.

— Значи си видял повече злато, отколкото е виждал някога някой афгулиец — поправи се Чандър Шан. — И това е само нищожна част от богатствата на Вендия. Защо трябва да приема златото? Ние ще имаме по-голяма полза, ако обесим тези крадци.

Конан избълва една злобна ругатня и дългата сабя потрепери в ръката му. Мускулът на кафявата му ръка се изду.

— Ще разцепя кратуната ти като зряла диня!

Буен син пламък трепна в очите на планинеца, но Чандър Шан вдигна рамене, макар да не откъсваше очи от острата стомана.

— Лесно можеш да ме посечеш и вероятно след това да избягаш през стената. Но това няма да спаси седемте планинци. Моите хора сигурно ще ги обесят, а те са главатари сред афгулийците.

— Това ми е известно — изръмжа Конан. — Племето им ме преследва като глутница вълци, защото не съм осигурил тяхното освобождаване. Кажи ми направо какво искаш, защото, Кром ми е свидетел, ако няма друг начин, ще събера орда и ще я доведа до самите порти на Пешкаури.

Гледайки мъжа, стиснал заплашително ножа в ръка, Чандър Шан не се съмняваше, че е способен да изпълни заканата си. Комендантът не вярваше, че една орда планинци може да превземе Пешкаури, но не желаеше околността да бъде опустошена.

— Има една задача, която ако изпълниш — каза той, подбирайки внимателно думите си, сякаш бяха бръсначи. — Има…

В този момент Конан отскочи назад и се обърна към вратата. Варварският му слух беше доловил откъм коридора бързи стъпки с меки пантофи. Вратата се отвори и в стаята се втурна стройна, облечена в копринена наметка фигура. Тя затвори вратата зад себе си, но видя планинеца и внезапно спря.

— Деви! — Чандър Шан скочи на крака, загубил ума и дума от страх.

— Деви! — Думата прозвуча от устата на планинеца като ехо от експлозия. Чандър Шан видя как в сините очи на едрия мъж припламна разбиране и вълнение.

Комендантът извика отчаяно и сграбчи сабята си, но планинецът се хвърли с мълниеносна скорост върху него. С един страхотен удар на дръжката на ножа си събори коменданта на пода, сграбчи обърканата деви и изскочи през прозореца. Чандър Шан, който с мъка се изправи на крака видя мъжа, изправен в рамката на прозореца, видя развяващата се пола и размахващите се бели крайници на пленницата и чу неговия тържествуващ глас: „Сега ще видим дали ще посмееш да обесиш моите хора!“. После Конан прескочи парапета и изчезна. До ушите на коменданта достигна ужасен писък.

— Стража! Стража! — изкрещя Чандър Шан и клатушкайки се като пиян се отправи към вратата. Той я отвори и залитайки тръгна по коридора. Виковете му се отразиха в стените на коридорите, а дотичалите бойци видяха коменданта да се държи за счупената си глава, от която течеше кръв.

— Изкарайте конниците! — изрева той. — Бе извършено похищение! — Дори в своята ярост той запази достатъчно здрав разум, за да премълчи цялата истина. Комендантът внезапно спря, когато чу чаткане на копита, отчаян писък и дивия вик на варварско ликуване.

Последван от обърканите стражи Чандър Шан се спусна към стълбището. В двора на крепостта винаги стоеше кавалерийско отделение, готово веднага да препусне. Комендантът поведе ескадрона подир беглеца, макар че главата му така силно се въртеше, че трябваше да се държи с ръце за седлото. Той не разкри самоличността на жертвата, а само каза, че онази благородничка, която е носела пръстена с кралския печат е отвлечена от вожда на афгулийците. Похитителят нито се виждаше, нито се чуваше, но Чандър Шан знаеше по кой пътя ще поеме — пътя, който водеше право към прохода Зейбар. Нощта беше безлунна. Колибите на селяните неясно се очертаваха на звездната светлина. Зад тях се простираха мрачната крепост и кулите на Пешкаури. Пред тях се извисяваха черните прегради на Химелийските планини.