Роберт Говард - Конан авантюриста

„Съобщавам на Ваше превъзходителство, че изпълних точно инструкциите ви. Седемте туземци са добре охранявани в затвора. Повторно изпратих в планините съобщение, че за преговорите относно тяхното освобождаване, вождът им трябва да дойде лично. Той не предприе нищо, само ми съобщи, че ако пленниците не бъдат освободени, ще изгори Пешкаури и, моля за извинение Ваше превъзходителство, ще облече седлото си с кожата ми. Тъй като е в състояние да се опита да го направи, утроих броя на въоръжената охрана. Човекът не е роден в Гулистан. Не мога със сигурност да предвидя какъв ще бъде следващият му ход. Но тъй като това е желание на деви…“

Чандър Шан се надигна от стола от слонова кост, погледна към сводестата врата, посегна към извитата си сабя, която лежеше на масата и се спря.

Неканеният посетител беше жена, чиято прозирна наметка не скриваше богатото облекло, а то от друга страна не скриваше гъвкавостта и красотата на високата й и стройна фигура. Прозрачен воал, привързан към прическата й с тройна златна плитка и украсен със златен полумесец падаше пред гърдите й. Тъмните й очи стрелнаха през воала учудения комендант. После с властен жест на бялата си ръка, тя разкри лицето си.

— Деви! — Комендантът коленичи пред нея. Изненадата и объркването повлияха върху тържествеността на неговия реверанс. Тя му махна с ръка да стане и той все още с ниско наведена глава, побърза да я заведе до стола от слонова кост. Първите му думи обаче изразяваха неодобрение:

— Ваше Величество! Много неразумно от ваша страна! Границата е неспокойна. Набезите откъм планините не престават: С голяма свита ли дойдохте?

— Свитата, която ме придружи до Пешкаури бе предостатъчна — отговори тя. — Настаних хората си в един хан и до крепостта дойдох с прислужницата си Гитара.

Чандър Шан изпъшка от ужас.

— Деви! Вие не разбирате опасността. На един час езда от това място хълмовете гъмжат от варвари, чиято професия е да убиват и да изнасилват. Между крепостта и града крадат жени, убиват мъже. Пешкаури не прилича на вашите южни провинции…

— Но аз съм тук и нищо ми няма — прекъсна го тя с нотка на нетърпение. — Показах пръстена с печата на стражата при портата и на този пред твоята врата и, макар че не ме познават, те ме пуснаха, без да докладват за мен. Вероятно предполагат, че съм таен куриер от Айодя. Но да не губим време. Никакво известие ли нямаш от вожда на варварите?

— Никакво, освен заплахи и проклятия, деви. Той е предпазлив и подозрителен. Смята, че му готвим клопка и може би не трябва да го виним за това. Кшатрианците невинаги спазват обещанията си към хората от планините.

— Трябва да го принудим да приеме условията ни! — прекъсна го Ясмина, а кокалчетата на стиснатите й ръце бяха побелели.

— Нещо не мога да разбера. — Комендантът поклати глава. — Когато ми се отдаде случай да пленя онези седем варвари, аз докладвах на вазам, както беше прието тогава, но преди да мога да ги обеся, дойде заповед да ги задържа и да се свържа с техния вожд. Така й постъпих, но той, както казах, се държи надменно. Тези хора са от племето на афгулийците, но той е чужденец, дошъл е от Запад. Нарича се Конан. Заплаших, че ако не дойде утре призори ще ги обеся.

— Всемогъщи Гоуд! — възкликна деви. — Добре си постъпил. Ще ти кажа защо издадох тези заповеди. Моят брат… — Тя се запъна, задави се и комендантът наведе глава с обичайния жест на уважение към починал монарх.

— Кралят на Вендия беше убит с магия — каза тя най-после. — Аз ще посветя живота си на унищожението на неговите убийци. Когато умираше той ми посочи улика и аз я проучвам. Прочетох скрижалите на Скелос и говорих с безименни отшелници в пещерите под Джелай. Научих как и от кого е бил убит. Неговите врагове са черните магьосници от планината Ймша.

— Велики Азура! — прошепна Чандър Шан пребледнял.

Очите й го пронизаха.

— Страхуваш ли се от тях?

— Кой не се страхува от тях, Ваше Величество? — отговори събеседникът й. — Те са черни дяволи, обитаващи безлюдните хълмове отвъд Зейбар. Според преданията рядко се намесват в живота на смъртните хора.

— Не зная защо убиха моя брат — отговори тя, — но се кълна пред олтара на Азура да ги унищожа! Нужна ми е помощта на човек отвъд границата. Без такава помощ една кшатрианска армия никога няма да достигне до Ймша.

— Да — промърмори Чандър Шан. — Това, което казвате, е вярно. На всяка стъпка по пътя ще се водят боеве с космати планинци. Те ще хвърлят огромни камъни от околните височини, ще изскачат с дългите си ножове от всички ъгли. Някога туранийците са си проправили път през Химелийските планини, но колцина са се завърнали в Курусун? Малко от онези, които се спасили от сабите на кшатрианците, разбили техните войски при река Джумда и отново видели Секундерам.