Роберт Говард - Конан авантюриста

— Значи ще трябва да командвам мъже отвъд границата — каза тя, — мъже, които знаят пътя към планината Ймша…

— Но хората от племената се страхуват от черните магьосници и отбягват свещената планина — прекъсна я коменданта.

— Вождът, Конан, също ли се страхува? — попита тя.

— Е, колкото до него — промърмори той, — съмнявам се, че има нещо, от което този дявол да се страхува.

— И други ми казаха същото. Следователно, той е човекът, към когото трябва да се обърна. Той иска да бъдат освободени седемте пленника. Много добре, в замяна на тях искам главите на черните магьосници! — Гласът й звънтеше от омраза. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, главата — отметната назад, гърдите и се повдигаха от вълнение. Тя беше олицетворение на неукротима ярост.

Комендантът отново коленичи, защото мъдростта му подсказваше, че жена в подобно състояние е опасна, като сляпа кобра за всеки около нея.

— Ще бъде както желае Ваше Величество. — После, когато Ясмина изложи по-спокойно своя план, Чандър Шан се изправи и си позволи предпазливо да я предупреди: — Не мога да предскажа каква ще бъде реакцията на вожда Конан. Туземците са винаги размирни, а аз имам основания да вярвам, че туранийски емисари ги подбуждат да нападнат нашите граници. Както Ваше Величество знае, туранийците са се настанили в Секундерам и други северни градове, макар че планинските племена не са победени. Крал Йездигерд отдавна гледа алчно на югозапад и може би търси да постигне чрез предателство онова, което не можа да постигне с оръжие. Не е изключено Конан да е един от неговите шпиони.

— Ще разберем — отговори тя. — Ако той обича хората си, утре заран ще бъде пред портите. Аз ще прекарам нощта в крепостта. В Пешкаури дойдох маскирана и настаних свитата си в хан, вместо в двореца. Освен моите хора, само ти знаеш за присъствието ми тук.

— Ще ви придружа до покоите ви, Ваше Величество — каза комендантът. Когато излязоха от стаята, Чандър Шан махна с ръка на застаналия на пост войн и той остана зад тях с вдигнато за поздрав копие.

Зад вратата, покрита с воал подобен на Ясмининия, чакаше нейната прислужница. След множеството завои, широкият, осветен от мъжделиви факли коридор ги отведе до помещенията, запазени за изтъкнати гости. Преди това никой от кралското семейство не беше оказвал чест на крепостта. Чандър Шан беше обезпокоен от мисълта, че апартаментът не е подходящ за такава високопоставена личност като деви. Когато Ясмина го освободи, той се поклони и побърза да излезе. Макар че комендантът не разгласи нейната самоличност, той нареди на всички прислужници от крепостта да обслужват кралската особа. Пред вратите й разположи взвод от копиеносци, сред които беше и войнът, който пазеше бствената му стая. В своята загриженост беше забравил да сложи на негово място друг.

Комендантът едва си бе отишъл и Ясмина неочаквано се сети, че възнамерява да обсъди с него нещо друго. Отнасяше се за минали действия на някой си Керим Шах, благородник от Иранистан, който преди да дойде в двореца в Айодя, беше живял известно време в Пешкаури. Тази нощ, когато го зърна в Пешкаури, в нея възникна неопределено подозрение. Чудеше се, дали той я беше следвал от Айодя. И тъй като беше наистина забележителна деви, тя не извика коменданта отново, а изскочи в коридора и забърза към стаята му.

След като влезе в стаята си Чандър Шан затвори вратата и отиде до масата. Взе писмото, което бе написал и го накъса на парчета. Миг по-късно чу мек звук откъм съседния прозорец. Погледна и зърна за момент очертанията на някакво тяло. В следващия момент в стаята се появи един мъж. В ръката му блестеше дълъг нож.

— Шшшт! — предупреди мъжът. — Не вдигай шум или ще лиша деви от едно доверено лице!

Комендантът прибра протегнатата си ръка към сабята на масата. Той познаваше добре мълниеносната бързина на планинците.

Неканеният гост беше висок силен и пъргав. Беше облечен като планинец, но тъмните черти на лицето и блестящите сини очи не отговаряха на облеклото му. Чандър Шан никога не беше виждал човек като него. Не беше от Изтока, по-скоро беше варварин от Запада. Но видът му беше див и застрашителен, като на рошавите туземци, които обитават планините на Гулистан.

— Вмъкна се като крадец през нощта — отбеляза комендантът, възвърнал малко от самообладанието си, макар да си спомни, че пред вратата му няма стража. Планинецът не можеше да знае това.

— Изкачих се по крепостната стена — изръмжа натрапникът. — Един от стражата се наведе над назъбената стена и аз го ударих по главата с дръжката на ножа си.