Роберт Говард: Конан авантюриста

Когато далечният тътен на барабани достигна до слуха й, Ясмина, в бурен израз на гняв и отчаяние, отметна нагоре глава.

— Свещениците с техния шум! — извика тя. — Те не са по-умни от лекарите, които стоят безпомощни! Не, кралят умира и никой не може да каже защо. Умира… а аз стоя безсилна до него. Кой ще го спаси!

— Нито един мъж от Айодя няма да се пожертва заради него, ако това изобщо може да помогне, деви — отговори вазам. — Тази отрова…

— Казвам ти, че не е отрова! — извика тя. — Още от раждането му го пазят така грижливо, че и най-хитрите отровители да не могат да се доберат до него. Петте черепа, които се белеят на кулата на Китес, свидетелстват за безуспешните опити. Както добре знаеш, десет мъже и десет жени винаги са опитвали храната и виното му и петдесет въоръжени бойци денонощно са пазили стаята му, както я пазят и сега. Не, не е отрова. Магия е… черна, смъртоносна магия…

Тя млъкна, тъй като кралят заговори. Синкавите му устни не се движеха, а в изцъклените му очи нямаше никакви признаци на живот. Но гласът му се извиси в странен вик, неясен и далечен, сякаш я викаше отвъд огромни бездни, над които духат силни ветрове.

— Ясмина! Ясмина! Сестро моя, къде си? Не мога да те намеря. Всичко е потънало в мрак, изпълнен с воя на силни ветрове!

— Братко! — извика Ясмина, стискайки отпуснатата му ръка. — Тук съм! Не ме ли познаваш…

Пълната безизразност на лицето му я накара да замлъкне. От устата му се изтръгна тихо стенание. Робините до подиума хленчеха от страх, а Ясмина се удари по гърдите от мъка.

В друга част на града, от затворен с решетки балкон един мъж гледаше към дългата улица, по която зловещо се размахваха факли. Те осветяваха вдигнати нагоре тъмни лица, върху които блестеше само бялото на очите.

Мъжът вдигна широките си рамене и се върна в украсената с арабески стая. Беше висок, добре сложен й богато облечен.

— Кралят още не е умрял, а вече се чуват погребални песни — каза той на друг мъж, кръстосал крака върху рогозка в ъгъла. Той беше с кафява наметка от камилска вълна, със сандали и със зелен тюрбан на главата. Изразът му беше спокоен и безучастен.

— Всички знаят, че той няма да дочака зората — отговори мъжът.

Първият го изгледа въпросително.

— Това, което не мога да разбера — каза той, — е защо трябваше да чакам толкова дълго, за да го поразят твоите магии. Ако сега наистина са го убили, защо не го сториха месеци по-рано?

— Уменията, които ти наричаш магия, също се подчиняват на космически закони — отговори мъжът със зеления тюрбан. — И при тях, както при други дела, звездите насочват действията. Дори моите учители не могат да променят разположението на звездите. Докато не се подредят в определен ред, те не могат да извършат тази черна магия. — С дългия си нечист нокът той начерта съзвездията върху покрития с мраморни плочки под. — Наклонът на луната определя нещастие за краля на Вендия — звездите са в безпорядък, Змията е в къщата на Слона. При такова разположение невидимите стражи са отстранени от Бунда Чанд. Към невидимите царства се открива път и след като е установен контакт, големите сили по този път се включват в действие.

— Контакт? — попита другият. — Да не би да намекваш за къдрицата от косата на Бунда Чанд?

— Да. Всичко изхвърлено от човешкото тяло, продължава да бъде свързано с него чрез невидими връзки. Жреците на Азура са запознати с тази истина, така че изрезките от нокти, коса и други принадлежали на кралското семейство внимателно се изгарят и пепелта грижливо се скрива. Но в отговор на настоятелната молба на принцесата на Козала, която обича Бунда Чанд, той й дал за спомен една къдрица от дългата си черна коса. По-късно златното ковчеже с къдрицата му било откраднато изпод възглавницата й докато спяла. То било подменено с друго, което толкова приличало на първото, че тя никога не могла да установи разликата. Така истинската къдрица потеглила с камилски керван по дългия път към Пешкаури, оттам през прохода Зейбар, за да достигне в ръцете на онзи, за когото била предназначена.

— Само една къдрица — промърмори благородникът.

— Посредством нея душата може да се извади от тялото и се пренесе в бездните на подземния свят — отвърна мъжът на рогозката.

Благородникът го загледа любопитно.

— Не знам дали си човек или демон, Кемша — каза той най-после. — Малцина от нас представляват онова, което виждаме. Аз, когото кшатрианците познават като Керим Шах, принц на Иранистан, не съм по-голям подлец от мнозина уважавани хора. Всички по един или по друг начин са предатели. Половината от тях не знаят на кого служат. Аз поне нямам никакви колебания, че служа на туранийския крал Йездигерд.