Йон Колфер - Измамата на Опал

— Мървал — сепна се тя, — донеси ми диска от Единадесетте чудеса. Имам нужда нещо да ме разведри.

— Веднага, госпожице Гномски — каза Мърв. — Ще желаете ли първо да довърша храната или направо да ви донеса диска?

Опал извъртя очи на отражението си.

— Какво казах току-що?

— Казахте да ви донеса диска.

— И какво мислиш, че трябва да направиш, скъпи ми Мървал?

— Мисля, че трябва да ви донеса диска.

— Гений, Мървал. Същински гений.

Мърв напусна кухничката на совалката и извади диск от записвачката. Компютърът имаше видеото на хард драйва си, но госпожица Гномски обичаше да има любимите си записи на диск, за да развеселява, където и да отидеше. Миналите записи включваха нервния срив на баща й, нападението над Централното полицейско управление и как Вихрогон си изплаква очите в отдел Операции.

Мърв подаде диска на Опал.

— И? — попита малката фея.

Първоначално Мърв се обърка, после си спомни. Една от новите заповеди на Опал гласеше, че братята Калкан трябва винаги да се покланят, когато доближават господарката си. Той преглътна гордостта си и се поклони ниско под кръста си.

— Така е по-добре. А сега, не трябваше ли да приготвяш вечеря?

Мърв се оттегли, все още кланяйки се. Много гордост беше преглътната тук за последните няколко часа. Опал не беше доволна от нивото на службата и уважението, което й предоставяха братята Калкан, затова състави списък с правила. Тези директиви включваха гореспоменатото покланяне, никога да не поглеждат право в очите на Опал, излизане извън совалката за изпускане на газове и да не мислят прекалено шумно на три метра от работодателката си.

„Защото знам какво си мислите.“ беше казала Опал със слаб треперлив глас. „Мога да видя как мислите се въртят в главите ви. В момента се възхищаваш на това колко съм красива.“

Невероятно бе казал Мърв, докато предателски се чудеше дали някоя кукувица случайно не е запърхала в главата й. Опал наистина бе преминала границата с цялата смяна на вида и световно господство. Глас и Мърв щяха да са я изоставили досега, ако тя не им беше обещала, че ще могат да отидат в Барбадос, когато стане кралица на Земята. Това и ако я изоставеха сега, Опал щеше да включи и братята Калкан в списъка си за отмъщение.

Мърв се върна в кухнята и продължи да полага усилия да приготви вечерята на госпожица Гномски без наистина да я докосва. Още едно ново правило. През това време Глас се намираше на товарната площадка и проверяваше взривните релета на последните два нагласени експлозива. Един за работата и един резервен. Експлозивите бяха с размерите на пъпеши, но биха направили много по-големи поражения, ако избухнеха. Той провери дали магнитните релета са обезопасени в корпуса. Релетата представляваха стандартни минни устройства за запалване на искра, които приемаха сигнала от дистанционния детонатор и изпращаха неутронен заряд право в сърцевината на експлозивите.

Глас намигна на брат си от входа на кухнята.

Мърв сви устни в тиха имитация на кукувица. Глас кимна внимателно. И двамата започваха да се уморяват от жестокото отношение на Опал. Държеше ги само мисълта как ще пият коктейли пина колада на плажа в Барбадос.

Опал, несъзнаваща недоволството в лагера си, пъхна диска в мултидрайва. Да гледаш как врагът ти умира с великолепни цветове и заобикалящ те звук беше едно от най-великите предимства на технологиите. Няколко видеопрозореца се отвориха на екрана. Всяка представяше различна гледна точка от камерите в полусферата.

Опал гледаше доволно как група точещи лиги тролове докараха Артемис и Зеленика до реката. Тя охкаше и ахкаше, докато те се опитваха да се спасят на малкия остров от трупове. Малкото й сърчице ускори ритъма си, когато започнаха да изкачват скелето на храма. Тъкмо щеше да нареди на Мървал да й донесе малко шоколадови трюфели от ковчежето, когато камерите изгаснаха.

— Мървал! — изпищя тя, извивайки деликатните си пръсти. — Първоглас! Елате тук!

Братята Калкан влетяха в салона с извадени пистолети.

— Да, госпожице Гномски? — каза Глас и постави нагласените експлозиви върху шезлонг, покрит с животинска кожа.

Опал закри лицето си.

— Не ме гледай! — заповяда тя.

Глас сведе очи.

— Съжалявам. Никакъв очен контакт. Забравих.

— И спри да си мислиш това.

— Да, госпожице Гномски. Простете, госпожице Гномски. — Глас нямаше ни най-малка представа какво се предполагаше да мисли, затова се опита да изпразни ума си напълно.