Йон Колфер - Измамата на Опал

— Хей, Бертолд, какъв е проблемът? Това е само асансьор.

Бертолд си наложи да се усмихне, зъбите му едва проблясваха изпод мустака.

— Не пропускаш, нали, Алфонс? Не обичам малки пространства. И тук няма никакво управление, от съображения за сигурност. Изкачването се управлява от бюрото. Ако се повреди, ще разчитаме на пазачите да ни спасят. Това нещо е на практика херметично. Какво, ако пазачът е получил удар или е отишъл за кафе? Всички можем да…

Бръщолевенето на банкера беше прекъснато от съскането на вратата на асансьора. Бяха пристигнали на етажа с депозитните кутии.

— Ето ни — каза Бертолд и избърса челото си с носна кърпичка. Част от хартията остана заклещена в линиите, образувани от тревогата, на челото му и затрепери като ветропоказател на потока на климатика. — Виждате ли, безопасно. Няма причина на тревоги. Всичко е наред — засмя се той нервно. — Влизаме ли?

Едър пазач ги чакаше пред асансьора. Артемис забеляза, че държи ръка на колана си, и че кабел на слушалка се спускаше по врата му.

— Willkommen, Бертолд, успя да излезеш цял. Отново.

Бертолд премахна останалата хартия от челото си.

— Да, Кърт, успях, и не си мисли, че присмеха в гласа ти остава незабелязан.

Кърт въздъхна тежко, излизащият въздух размаха пръстите му.

— Моля, извинете фобийния ми сънародник — обърна се той към Бътлър. — Всичко го ужасява, от паяци до асансьори. Учудвам се, че дори става от леглото. Сега, ако може да стъпите на жълтия квадрат и да повдигнете ръцете си на нивото на раменете.

Жълтият квадрат беше подлепен на стоманения под. Бътлър стъпи на него и вдигна ръцете си. Кърт го претърси по начин, който би унижил и митнически служител, и го въведе през металдетектор във формата на арка.

— Чист е — каза той високо. Думите щяха да бъдат подбрани от микрофона на ревера му и изпратени в охранителния отдел. — Сега си ти, момче. Същото нещо.

Артемис се подчини и се провлече на квадрата. Вдигна ръцете си едва шест инча от страните си. Бътлър го изгледа ядосано.

— Алфонс! Не можеш ли да направиш каквото ти казва човекът? В армията щях да те накарам да чистиш тоалетните заради това поведение.

Артемис му върна погледа.

— Да, полковник, но тук не сме в армията, нали?

Кърт смъкна раницата от раменете на Артемис и затършува из съдържанието й.

— Какво е това? — попита той и извади нещо като рамка от закалена пластмаса.

Артемис взе рамката и я разгъна с три пъргави движения.

— Това е скутер, пич. Може да си чувал. Движение, което не замърсява въздуха, който дишаме.

Кърт грабна обратно скутера, завъртя колелата и провери свързващите части. Артемис се усмихна.

— Също е и лазерна резачка, за да разбия кутиите ви.

— Ти си умен всезнайко, момче — изръмжа Кърт и прибра скутера. — А това какво е?

Артемис включи играта.

— Видеоигра. Изобретили са ги, за да не се налага на децата да говорят с възрастни.

— Той е бижу, сър. Иска ми се да имах такъв като него — обърна се Кърт към Бътлър. После потрака с ключовете на колана на Артемис. — Какви са тези?

Артемис се почеса по главата.

— Ъ-ъ-ъ… Ключове?

Кърт звучно щракна със зъбите си.

— Знам, че са ключове, момче. Какво отварят?

Артемис сви рамене.

— Неща. Шкафчето ми. Ключалката за скутера ми. Няколко дневника. Неща.

Охранителят започна да инспектира ключовете. Бяха обикновени ежедневни ключове, не биха могли да отворят сложна ключалка. Но банката имаше правило против ключовете. Само ключовете за депозитните сейфове бяха допускани през детектора.

— Съжалявам. Ключовете остават тук — каза той, като ги разкачи и ги ги постави върху плоска табла. — Можеш да си ги вземеш на връщане.

— Мога ли да вървя вече?

— Да, моля те, но подай раницата на баща си първо.

Артемис подаде раницата на Бътлър и задейства детектора. Кърт го последва нетърпеливо.

— Имаш ли нещо друго метално? Катарама? Някакви монети?

— Пари? — присмя се Артемис. — Иска ми се.

— Какво задейства детектора тогава?

— Мисля, че знам — каза Артемис. Сложи пръст под горната си устна и я вдигна нагоре. Две метални ленти минаваха по зъбите му.

— Шини. Би могло — каза Кърт. — Детекторът е много чувствителен.

Артемис махна пръстите от устата си.

— И тях ли трябва да сваля? Да ги изтръгна от зъбите си?

Кърт взе предложението на сериозно.

— Не. Мисля, че сме в достатъчна безопасност. Просто премини. Но се дръж добре вътре. Това е трезор, не площадка. — Кърт спря и посочи камерата на главите им. — Запомни, те ще гледат.