Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— Няма начин — последва отговор. — Ти ще напуснеш тази къща само в чувал за трупове.

Сламчо почувства как го изтеглят назад. Този човек беше силен. Не бяха много създанията, които можеха да измъкнат джудже, хванало се за нещо. Сламчо ровеше с нокти пръстта и тъпчеше шепи напоена с вино глина в зейналата си като пещера уста. Имаше една-единствена възможност.

— Хайде, малък гоблин. Излизай оттук — подкани го човекът.

Гоблин! Сламчо щеше много да се ядоса, ако не беше зает с това да дъвче глина, за да я стовари върху врага си.

Човешкият глас замлъкна. Вероятно създанието бе видяло задния капак на панталоните му, а може би и самия задник. Несъмнено спомените за случилото се в стаята със сейфа постепенно се връщаха в съзнанието му.

— О…

Какво щеше да последва след това „О“ можем само да гадаем, но съм готов да се обзаложа, че не би било „горкият аз“. Както се оказа, на Бътлър така и не му се отдаде възможност да довърши репликата си, защото мъдро избра този момент, за да охлаби хватката си. Наистина мъдър избор, тъй като съвпадна с момента, когато Сламчо реши да предприеме глинената си офанзива.

Купчина слегнала се глина гръмна като оръдеен залп право срещу мястото, където преди по-малко от секунда се намираше главата на иконома. Ако последната бе останала на същото място, от удара би отлетяла от раменете на Бътлър. Недостоен край за телохранител от неговия калибър. Но при сегашните обстоятелства калната ракета леко закачи ухото му. Въпреки това силата беше достатъчна, за да завърти Бътлър подобно на фигурист върху лед и да го накара за втори път да се приземи на задните си части.

Когато пред очите му отново просветна, джуджето беше изчезнало във вихрушка от изровена пръст. Бътлър реши да не прави опити за преследване. Смърт под земята не беше сред първите места в списъка му с неща, които трябва да свърши. Щеше да има и друг ден, и друга фея, каза си той мрачно. И наистина беше така, но това е друга история.

Инерцията тласкаше Сламчо напред. Той беше изминал няколко метра по глинестата жила, когато осъзна, че никой не го преследва. След като вкусът на земята успокои бясното туптене на сърцето му, той реши, че е време да пусне в ход плана си за бягство.

Джуджето промени посоката на движение и си проправи път с челюсти към зайчарника, който бе забелязал по-рано. При повече късмет кентавърът не беше направил сеизмологичен тест на земите на имението, в противен случай хитростта на Сламчо можеше да бъде разкрита. Трябваше да се осланя единствено на факта, че имат по-важни неща, за които да мислят в момента от някакъв избягал затворник. Нямаше проблем да заблуди Юлиус, но кентавърът беше хитрец.

Биологичният компас на Сламчо го упъти във вярна посока и след минути той долови леките вибрации от зайците, които подскачаха из тунелите. Оттук нататък времето беше от голямо значение, ако искаше илюзията да проработи. Сламчо започна да копае по-бавно, като внимателно опипваше меката глина, докато пръстите му опряха в стената на тунела. Джуджето се стараеше да гледа в обратна посока, защото всичко, което виждаше, се появяваше на екрана на камерата пред полицаите.

Сламчо постави ръце на пода с пръстите нагоре, като паднал по гръб паяк, и зачака. Не му се наложи да чака дълго. След секунди долови ритмично тупкане от подскоците на приближаващ заек. В мига, в който задните крака на животното докоснаха импровизирания капан, джуджето го стисна за врата със силните си пръсти. Бедното същество нямаше никакъв шанс.

„Извинявай, приятелче — помисли си джуджето. — Ако имаше някакъв друг начин…“ Той издърпа тялото на заека през дупката, закачи челюстта си и започна да крещи:

— Срутване! Срутване! Помощ! Помощ!

А сега предстоеше сложната част. С една ръка той разрови земята наоколо, в резултат на което на главата му се изсипа дъжд от пръст. С другата ръка извади от окото си ирисовата камера и я постави на окото на заека. Предвид почти непрогледния мрак и падналата пръст беше невъзможно да се забележи размяната.

— Юлиус! Моля те. Помогни ми!

— Сламчо! Какво става? Какъв е статусът ти?

„Какъв е статусът ми!“ — повтори наум джуджето. Дори в моменти на криза началникът продължаваше да следва стриктно скъпоценния си протокол.

— Аз… Х-рр…

Джуджето изкрещя за последно, като викът му заглъхна с хриптене.

Може би звучеше малко мелодраматично, но Сламчо имаше слабост към театъра. Той хвърли последен поглед, изпълнен със състрадание към умиращото животно, откачи челюстта си и продължи да копае на югоизток. Свободата го зовеше.