Йон Колфер - Тайната на Артемис Фоул

— Капитан Бодлива Зеленика!

— Сламчо? Не очаквах да те видя тук.

Джуджето сви рамене.

— Юлиус имаше мръсна работа. Някой трябваше да я свърши.

— Разбирам — каза Зеленика и кимна. — Вече си изгубил магическите си сили. Умно. Какво откри?

Сламчо й показа находката си.

— Това беше в сейфа му.

— Копие на Книгата! — възкликна Зеленика. — Нищо чудно, че ни е взел на мушка. През цялото време сме разигравали неговия сценарий.

Сламчо отвори вратата на килията.

— Да вървим.

— Аз не мога. Дадена ми е пряка заповед да не напускам дома.

— Ама и вие сте едни с вашите магически сили и ритуали! Нямате представа какво е да бъдеш свободен от всичките тези дивотии.

От горните етажи долетяха резки звуци. Сякаш трол беше влязъл в стъкларски магазин и трошеше всичко.

— Можем да обсъждаме проблеми на етиката и друг път. Точно сега предлагам да изчезнем.

Сламчо кимна.

— Съгласен съм. Изглежда, че този тип е направил на пух и прах цял отряд от Изтеглянето.

Както вдигаше щита си, Зеленика спря.

— Цял отряд? Хм. Отлично екипиран! Чудя се…

Тя продължи да избледнява и последното, което се сля с прозрачния въздух, беше широката й усмивка.

Сламчо се изкушаваше да остане още малко. Малко неща на този свят бяха по-забавни от тежко въоръжен офицер от Изтеглянето, който си прави шеги с нищо неподозиращи човешки същества. След като капитан Бодлива Зеленика си поиграеше на криеница с това хлапе Фоул, то щеше да я моли да напусне имението му.

Въпросното хлапе следеше всичко от стаята за наблюдение. Нещата не вървяха добре. Това не можеше да се отрече. Не вървяха никак добре. Но със сигурност не бяха непоправими. Все още имаше надежда.

Той подреди в ума си събитията от последните няколко минути. Неканените гости бяха намерили пролука в системата за сигурност на имението. В стаята със сейфа цареше хаос, предизвикан от някакъв феин процес на изхвърляне на газове. Бътлър лежеше в безсъзнание, обездвижен вероятно от същата газова аномалия. Затворничката беше на свобода и възстановила магическите си сили, се разхождаше някъде из къщата. Имаше едно грозно създание с кожени панталони, което бе изкопало дупки под основите на имението и което очевидно не се подчиняваше на феините закони. А Народът си бе върнал копие на Книгата — едно от многото копия, както се оказа впоследствие, сред тях едно на диск в швейцарски трезор.

Пръстът на Артемис разплиташе непокорен кичур тъмна коса. Доста трябваше да се порови, за да открие положителните страни в този развой на събитията. Той вдиша дълбоко няколко пъти, за да открие своята „чи“, както го бе учил Бътлър.

След няколко минути размисъл осъзна, че всичко случило се слабо влияе на основните стратегии на двете страни. Капитан Бодлива Зеленика все още се намираше в границите на имението. А и периодът на спрялото време изтичаше. Скоро феината полиция нямаше да има друг избор, освен да взриви своята биологическа бомба, и тъкмо тогава Артемис щеше да нанесе своя смъртоносен удар. Разбира се, всичко зависеше от началника Кореноплод. Ако той наистина бе толкова неизкушен интелектуално, колкото изглеждаше, напълно възможно беше цялата схема да се провали с гръм и трясък. Артемис горещо се надяваше някой от феиния екип да притежава достатъчно съобразителност, за да забележи „досадната грешка“, която той бе допуснал по време на преговорите.

Сламчо откопча задния капак на панталоните си. Време беше да засмуче малко кал, както казваха долу в мините. Проблемът с тунелите на джуджетата беше, че те бяха самозасипващи се, така че ако искаше да се върне по същия път, по който бе дошъл, трябваше да копае нов тунел. Някои джуджета съвсем точно възстановяваха тунелите си, като поглъщаха по-малко компактна рециклирана пръст. Сламчо предпочиташе да изкопае нов тунел. По определени причини яденето на една и съща пръст два пъти не му допадаше.

Като откачи челюстта си, джуджето премина като торпедо през дупката в дъските на пода. Щом ароматът на минерали изпълни ноздрите му, сърцето на Сламчо веднага се успокои. Нищо не можеше да застраши джудже под земята. Стига само джуджето да успееше да влезе под земята.

Десет силни пръста стиснаха Сламчо за глезените. Днес просто не му беше ден. Първо гоблинът с брадавиците, а сега и този човек убиец. Някои хора не си взимат поука. Особено Калните създания.

— Пу’ни ме — изфъфли Сламчо с откачена челюст, която се полюшваше безпомощно.