Джо Аберкромби - Малка омраза

Чуха се ръкопляскане, овации, но и доста изрази на недоволство особено в тази част на площада, където стоеше Вик. Лорд Ишър беше доближил коня си до този на Лео дан Брок, шепнеше нещо в ухото му и двамата, смръщили чела, гледаха към кралската ложа.

Неприятности в двата края на социалната стълба. Накъдето погледнеш, все неприятности. Вик погледна, свъсила вежди, към принца, после към северняшкото момиче с коса като съборено от вятъра птиче гнездо. То се беше вторачило с особено изражение на лицето в собствената си ръка. И ако Вик не се лъжеше, ръката му не просто трепереше, тресеше се. Момичето се свлече от седлото, взе нещо, окачено на връв на врата му, и го захапа.

— Какво ѝ става на тази? — попита Талоу.

— Нямам представа.

В следващия момент момичето падна заднешком като талпа.

— Риккъ?

Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.

— Добре ли си? — Орсо беше на колене, държеше в скута си главата ѝ и гледаше тревожно.

Тя избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:

— Мамка му.

— Браво на момичето! — Изърн беше клекнала до нея. Огърлицата ѝ от руни и тънки кости беше провиснала над Риккъ. На лицето ѝ грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. — Какво видя?

Риккъ повдигна ръка и притисна длан към челото си. Имаше усещането, че ако не стиска здраво, главата ѝ ще се пръсне. Образите бяха като жигосани от вътрешната страна на клепачите ѝ, сякаш беше гледала дълго в пламъчето на свещ в тъмна стая.

— Видях бял кон да се изправя на задни крака на върха на порутена кула. — Усещаше задушливия дим и силната миризма на изгоряло. — Видях да се отваря огромна врата, но зад нея имаше просто празна стая. — Празни, покрити със слой прах рафтове. — Видях… — Усети страхът да я сковава от глава до пети. — Стар главатар да лежи мъртъв. — Притисна отново ръка към лявото си око. Още пареше. Беше нажежено.

— Кой?

— Стар главатар, мъртъв в мрачна зала с много свещи. Над него се бяха събрали хора, гледаха го отгоре. До един мислеха за това какво могат да извлекат за себе си. Бяха кучетата, а той беше парчето месо. — Страхът се усили, очите ѝ се облещиха. — Трябва да се върна у дома.

— Мислиш, че е татко ти? — каза Изърн.

— Кой друг може да е?

Тръпката беше свъсил вежди. Слънцето се отразяваше в металното му око.

— Ако е… няма как да знаем кой ще сграбчи властта в Уфрит.

Риккъ примижа от пулсиращата болка в главата си.

— Нямаха лица, само сенки. Но видях каквото видях!

— Сигурна ли си? — попита Орсо.

— Сигурна съм. — Риккъ изпъшка и се надигна на лакът. — Трябва да се върна в Севера. При това колкото може по̀… — Осъзна, че всички гледаха нея. И в този момент „всички“ означаваше ужасно много хора. Долови неприятната миризма и сбърчи нос. — Оо, мамка му…

— Как е кракът?

Скейл се изсмя и плесна бедрото на ранения крак на племенника си.

— По-добре от вчера — отвърна Стаур и изпъна крака под масата.

— Късметлия си, момче. — Скейл надигна чашата си и ейлът потече по брадата му. От човек, който пиеше толкова, се очакваше да е по-добър в това, но копелето не успяваше да отпие, без нещо да потече отстрани на чашата му. — Младия лъв можеше да те убие.

— Ъхъ. — Стаур сведе мрачен поглед към пода. Все още имаше жълтеникави оттенъци и под двете очи. — Аз на негово място щях.

— Знам, че щеше. — Скейл се изкикоти и даде знак да му напълнят отново чашата. Дъртите копелета от обкръжението му имаха малко по-самодоволни физиономии за разлика от тези на Стаур, които бяха увесили носове. Явно, когато господарят им губеше, те също губеха. Малко гордост при всички положения. Доста време беше минало, откакто Детелината започна да гледа на гордостта като на недъг, но очевидно за някои тя все още беше по-скъпа от злато.

— Странна работа, кралят изглежда почти доволен от загубата на първенеца си — каза Прекрасна почти без да движи устни.

— Ъхъ — отвърна Детелината. — Може би защото му дава възможността да размаха укорително пръст, да дръпне една реч за невъздържаността на младите, а после да се впусне в ръсене на трупана в продължение на цял един пиянски живот мъдрост.

— Въпреки че на възрастта на Стаур беше по-надъхан и от него за двубои.

— Крале, какво да ги правиш. Кофти идеята е винаги нечия друга идея. — Детелината продължи да гледа как Стаур потриваше пострадалия си крак под масата. Изглеждаше различно, по-скоро послушно кутре, отколкото див вълк. Беше умислен. Потиснат дори. — Изглежда, нашият престолонаследник най-после се е поучил от поражението си.