Джо Аберкромби - Малка омраза

Орсо преглътна тежко:

— Твоят приятел има желязно око.

— Това е Коул Тръпката. Вероятно е най-страховитият воин в Севера в момента.

— И е твой… телохранител?

Риккъ сви кльощави рамене:

— Просто приятел. Но ролята му подхожда.

— А жената?

Ако изобщо беше възможно, но тя наистина гледаше Орсо по-настоятелно и от Тръпката. Едната ѝ ръка беше цялата синя от татуировки, издяланото сякаш като от камък лице се движеше ритмично, докато дъвчеше нещо. Без да откъсва очи от Орсо, тя извърна глава и се изплю дивашки на улицата.

— Това е Изърн-и-Файл. Считана за най-мъдра измежду планинците. Познава всички пътища. По-добре и от татко си. Помага ми с дългото око. И да направя от сърцето си камък. Дотук със смесени резултати.

— Значи е твой… учител?

Риккъ сви отново рамене:

— Просто приятел. Но предполагам, ролята ѝ подхожда.

— За такова дружелюбно и непринудено момиче имаш доста страховита свита.

— Не се тревожи. В безопасност си. — Тя се наведе към него. — Докато не ме огорчиш.

— Оо, само не това, та аз огорчавам всички. — Той ѝ се усмихна широко и тя се усмихна на него. Имаше най-прекрасната и непринудена усмивка и той се почувства горд от това, че бе причината за нея. Беше предложил брак на най-манипулативната жена в целия Кръг на света.

А я го виж сега.

Не бяха щадили средства. Площадът на маршалите бе превърнат в арена точно както за Турнира. Трибуните преливаха от народ. Сградите бяха украсени с провесени по фасадите им знамена — слънцето на Съюза и кръстосаните чукове на Англанд. Всички бяха облекли най-добрите си дрехи, но кое минава за добро, зависеше от това от коя страна на площада си. Там, на отсрещния край, имаше коприна и бижута. Тук, долу, имаше кърпени и обръщани по два пъти жакети и панделка, ако си късметлийка.

Но някои неща не струваха пари, затова тълпата не страдаше от липсата на възторг, докато лъскавата процесия се точеше отпред. И от други неща не страдаше тя. Имаше доста завист. Просяците завиждаха на простолюдието, простолюдието — на занаятчиите и търговците, занаятчиите и търговците — на благородниците, благородниците — на кралското семейство. Като цяло всички глави бяха извърнати нагоре към онова, което нямат. Имаше и воински ентусиазъм, свиреп блясък в очите предимно на онези, които не бяха вадили меч в битка, защото на тези, които бяха, им разбираха повече главите. Патриотичният патос беше достатъчен да удави цял остров от нагли нашественици и излъчваше особена гордост от факта, че Съюзът раждаше най-добрите млади копелета в целия свят. Имаше гордост и в погледите на натурализираните граждани на Адуа, Града на белите кули, никой не дишаше по-гъста пушилка от тях, никой не пиеше по-мръсна вода от тях и никой не плащаше повече за по-тесни стаички.

По отношение на изхранването на народа и настаняването му в нещо повече от кучешки колибки имаше строги ограничения в това, което управлението можеше да си позволи да похарчи. Но за триумфален парад Висшият съвет бе успял да намери начин. За човек, гладувал в лагерите, за човек, проправил си път с лъжи към сърцата и постелите на добри хора, за човек, който в името на кауза, в която не вярваше, бе изтръгвал с мъчения самопризнания срещу кауза, в която почти вярваше, всичкото това прахосничество би оставило горчив вкус в устата.

Но Вик имаше достатъчно кораво сърце — и още по-корава глава — за да го понесе някак. Или поне така си казваше.

— Търсих те навсякъде. — Талоу се беше появил до нея. Той нямаше нужда да си проправя път в тълпата. Беше достатъчно слаб, можеше да се промуши през пролуките като вятър под врата. Беше довел някакво момиче със себе си. То се беше нагласило с бяло боне. Дори Вик — човек, който никога не беше слагал боне на главата си — знаеше, че то бе излязло от мода преди поне няколко десетилетия. — Това е сестра ми.

Вик примига учудено:

— Тази, която…

— Имам само една сестра.

Нямаше как да отгатне на каква възраст беше момичето. Недохранените деца понякога изглеждаха по-малки, отколкото бяха, а понякога доста по-възрастни. Но често и двете наведнъж. Тя имаше същите като на брат си големи, изразителни очи, но лицето ѝ беше по-изпито и от неговото и очите ѝ изглеждаха още по-големи от неговите, придаваха ѝ вид на посърнала жаба. Вик видя собственото си сурово отражение във влажните ѝ зеници и не остана доволна от видяното.

— Хайде де — сръчка я с лакът Талоу.

Сестра му преглътна така, сякаш щеше да вади думите от дълбок кладенец.