Джо Аберкромби - Малка омраза

— Просто исках… да ти благодаря. На добро място живея. Чисто е. Хранят ме. Ям колкото поискам. Не че ям много. Родителите ни… те умряха. Никога преди не сме имали някой да се грижи за нас.

Вик беше корава жена. Всеки, който се бе опитал да я прекара в лагерите, беше научил това. Бяха го научили и онези, които след това тя изпрати в лагерите. Знаеше го всеки, осмелил се да се изпречи на пътя ѝ. Вик беше корава жена. Но това тук? Момичето ѝ благодареше за това, че го направи заложник. Благодареше ѝ за това, че го използва, за да изнуди брат му да предаде приятелите си.

— Какво ти е казал Талоу? — промърмори тя.

— Нищо, наистина нищо! — Малката се изплаши, че ще му навлече неприятности. — Само че върши работа за теб и докато го няма, ти ще се грижиш за мен. — Тя вдигна насълзени очи. — Свърши ли работата?

— Работата никога не свършва — отвърна Вик и момичето се успокои. Сигурно трябваше да се радва, че има хора, които бяха доволни от факта, че работата ѝ никога не свършваше. Само дето не знаеше какво е да се радваш. Може би ѝ се беше случило в даден момент, но тя го бе пропуснала незабелязано.

Прозвучаха оглушителни фанфари, хиляди пети удариха едновременно в земята, войниците заеха местата си и с това процесията приключи. За момент настана пълна тишина. Тогава някой от великите мъже от Висшия съвет, някой точно до краля, се изправи в кралската ложа. Мистичните символи, извезани на лъскавата му мантия, уловиха слънчевите лъчи и заблестяха. Баяз, Първият магус.

— Благородни лордове и дами! Горди граждани на Съюза! Днес стоим на място, станало свидетел на славна победа! — Той обходи с усмивка Площада на маршалите. Строителните работи не бяха свършили, въпреки че течаха от трийсет години насам, откакто той лично изравни мястото със земята. Казваха, че като завършат строежите, всичко щяло да е по-хубаво от всякога. Но всичко така или иначе щеше да е по-добре отпреди или пък беше било по-добре в миналото. Никой управляващ нямаше да стигне далеч, ако се изтъпанеше пред хората и кажеше, че всичко е точно каквото е.

— На това място ние смазахме окончателно елита на гуркулската армия! — Баяз размаха месест юмрук и над тълпата се понесе патриотично ръмжене. — Точно тук сразихме великия император на Юга. На този площад пророкът Калул получи урок и проклетата му армия от ядачи бе изпратена обратно в ада, където ѝ е мястото. Чухме, че войската на императора е неизброима, че децата на пророка са безсмъртни. Но Съюзът победи. Аз победих. Дивашките и суеверни орди бяха сразени и портите към просперитет и напредък са широко отворени пред нас. — Усмивката на Баяз беше достатъчно широка, че да бъде видяна от всички краища на площада. Явно също като обикновените хора с напредване на годините магусите също се увличаха по стара слава.

— За мен — напълно разбираемо предвид това колко стар съм — това сякаш бе вчера. Но дръзките герои с младежки плам в очите, които се биха тогава с гуркулите, сега са посивели. — Той постави тежка длан на рамото на крал Джизал, който вместо поласкан от вниманието изглеждаше така, сякаш щеше да му прималее. — Но историята обръща нова страница, едно поколение отстъпва мястото си на следващото и днес ние празнуваме не една, а две бляскави победи на Съюза! В Севера, по пустеещите граници на Англанд, лорд губернатор Брок срази външен враг! — Надигна се вълна от овации. Едно седнало на нечии рамене момченце размахваше отривисто знаменце на Съюза. — В същото време в Мидърланд принц Орсо потуши кърваво въстание и срази вътрешен враг!

Овациите за Орсо бяха значително по-тихи, особено в тази част на площада. И не стига че бяха малко, ами и очевидно идваха не от сърцето, а от кесията. Принцът не се радваше на много почитатели сред благородничеството, за такива сред простолюдието и дума да не става. И ако можеше да се вярва на изражението на лицето му, той го знаеше.

— Жал ми е за Орсо — въздъхна натъжено Талоу. Много го биваше в сантименталностите това момче. — Не беше виновен, че обесиха всички тия хора.

— Предполагам — отвърна Вик. При всички положения той имаше по-малко вина от нея. — Докъде стигнахме, щом на просяците им дожалява за принцове. Имаш жал в излишък, така ли?

— Ами не струва нищо, нали?

— Ще се учудиш.

— Видял съм много водени битки! — продължи Баяз, когато тълпата утихна. — Видял съм много спечелени победи. Но никога досега не съм бил по-горд с победителите. Никога досега не съм имал по-големи надежди за бъдещето. Ние, хората от старото поколение, ще направим каквото можем. Ще помагаме със съвети. Със знание. Ще предадем трупания ни с години и усилия опит. Но бъдещето принадлежи на младите. А с млади хора като тези… — Той разпери ръце, едната към човека, когото наричаха Младия лъв, другата към този, който току-що се бе сдобил с нов прякор — Младото агне. — Мисля, че бъдещето не може да е в по-сигурни ръце.