Джо Аберкромби - Малка омраза

Един от свитата му пълзеше под масата, протягаше ръка да докопа дръжката на паднал меч. Напрягаше сили, пръстите му драпаха отчаяно по камъка към стоманената топка. Едно от момчетата на Стаур прескочи масата и стовари крак върху тила му. Чу се пращене на кости — фрас, фрас, фрас.

Отне не повече от миг-два и старите путки на Скейл бяха при пръстта, а младите на Стаур стояха над тях с опръскани в кръв ухилени физиономии.

Детелината се покашля, постави внимателно чашата си на масата, избута стола си назад и стана. Осъзна, че държеше недооглозган кокал в ръка, хвърли го на масата и изтри мазнината от пръстите си.

Почувства се особено. Спокоен. Секирата изсъска, докато я измъкваха от главата на възрастния воин до него. Хората на Стаур се извърнаха към Детелината с окървавени оръжия в ръце. Прекрасна беше на пътя им, приклекнала в готовност с насочен, готов за бой меч и оголени в свирепа гримаса зъби.

— Спокойно, спокойно! — извика Стаур. — Всички да се успокоят! — Той седна обратно на стола си и вълчата усмивка се разтегли на лицето му. — Очакваше ли това, Детелина?

— Не всички имаме дългото око. — Колкото и високо мнение да имаше за себе си, трябваше да признае, че беше очаквал това точно толкова, колкото и Скейл. Знаеше друго обаче, че ако Стаур го искаше мъртъв, сега щеше да лежи до останалите. И Детелината просто зачака да види накъде щеше да се обърне вятърът.

— Преструваш се на глупаво копеле. — Стаур сръбна от чашата си и облиза устни. — Но аз знам, че си умно копеле. Мъдрият глупак, а? Мислех поученията ти за мрънкането на жалък страхливец, но като се замислих, разбрах, че през цялото това време си бил прав. — Той поклати укорително окървавения кинжал към Детелината. — Това например, което каза за ножовете и мечовете. Двайсет години прекарах в тренировки с меча от здрач до зори. А ето че спечелих повече с един удар на нож. Искам те до мен. Може би има още на какво да ме научиш. Но… първо ще трябва да ми покажеш, че мога да ти имам вяра. — Той извърна очи към Прекрасна. — Убий я.

Тя се обърна рязко назад и очите ѝ се ококориха:

— Де…

На лицето ѝ се изписа огромна изненада, когато Детелината я сграбчи в прегръдка с лявата си ръка, приклещвайки ръката и меча ѝ между себе си и нея. Наръга я в гърдите. Кръвта пръсна по пръстите му, потече по ръката му и закапа по пода.

Изчакваш точния момент. Сам го беше казал. Повтаряше го на всеки, склонен да слуша. Изчакваш, уверяваш се, че е дошъл, и го сграбчваш, без да мислиш за минало, без да се тревожиш за бъдеще.

Държа я в прегръдките си, докато издъхваше. Не отне дълго. Каза си, че го прави, защото иска един ден, като дойде неговият ред, някой да го държи в прегръдка. Всъщност просто искаше да я прегърне. Нуждаеше се от тази прегръдка. Тя какво изпита, нямаше как да знае. Чувствата на мъртвите са по-леки и от перце.

Нямаше последни думи. Просто изпъшка. Детелината я свали внимателно надолу и я положи на пода в локвата от собствената ѝ кръв, с приковани в паяжините на тавана укорителни очи.

— Мамка му — каза Стаур. — Дори не се замисли.

— Не. — Детелината беше виждал доста трупове. Много от тях бяха негова работа. Но не можеше да повярва, че вижда Прекрасна мъртва на пода. Очакваше всеки момент да се засмее. Да се пошегува с него. Да го изгледа укорително, повдигнала вежда.

— На това му се казва хладнокръвие — обяви Гринуей, поклащайки глава, а един от другите подсвирна. — Хладнокръвие.

— Човек се нагажда според вятъра. — Вълчата усмивка грееше на лицето на Стаур Здрачния. — Копеле си ти, Детелина. Но си моят тип копеле.

Копелето на Стаур. Дотук го бе довела всичката му хитрина.

Чу се трясък и вратите влетяха навътре. Нахлуха воини с вдигнати пред щитове, с насочени напред копия, секири и мечове. Калдер Черния влезе в залата и очите му се облещиха при вида на касапницата.

— Татко! — викна Стаур, наливайки ейл в една от празните чаши. Вдигна я за наздравица. — Ще пийнеш ли нещо? — Той пресуши чашата и я постави на масата в локвата кръв пред главата на краля.

— Какво си направил? — прошепна Калдер.

— Реших да не чакам повече. — Стаур хвана с два пръста едното ухо на Скейл, повдигна главата му от масата и свали огърлицата от главата му. От поклащащия се на края ѝ диамант покапа кръв. Гринуей се изкиска, останалите се нахилиха доволни от свършената работа.

Детелината не мислеше, че някога ще види Калдер изгубил ума и дума. Той погледна към тялото на Прекрасна, после към Детелината и обратно към сина си. Стисна юмруци: