Джо Аберкромби - Малка омраза

— Също като теб навремето?

— Провалът е най-добрият учител, както казват хората.

Прекрасна кимна и огледа изпод прошарени вежди стаята:

— Значи войната свърши, а?

— Така изглежда — отвърна Детелината. — Много народ измря и нищо не е променено.

— Това е тя, войната. Само най-лошите като нас изваждат някаква полза от нея. И безсъмнено скоро ще дойде друга.

— Не бих се учудил.

— А междувременно? Продължаваш да учиш хлапета на бой с мечове?

— Не се сещам за друго, в което ме бива и което да не изисква да си ставам от задника. Ти?

Прекрасна погледна към Стаур и издиша тежко през носа:

— Все ми е едно, стига да не съм повече бавачка на онова копеле.

— Може да дойдеш при мен.

— Да уча хлапетата да се бият?

— Имаш повече мъдрост за предаване от повечето хора, които познавам.

— Повече от теб със сигурност — изсумтя тя.

— Решено, значи. Като при повечето добри партньорства с теб се допълваме чудесно. Ти ще предаваш мъдрост. Аз ще седя на сянка. — Детелината отпи от чашата си и се замисли блажено за сянката под любимото си дърво. Ръбестата кора на гърба. Чаткането на пръчките.

— Ти сериозно ли? — присви насреща му очи тя.

— Ами… не съм несериозен. Ако досега съм вършил всичко сам, то е заради лош късмет, не по желание.

— Или защото имаш навика да убиваш приятелите си.

— Това е Северът — промърмори Детелината. — Кой не е убил един-двама приятели? — Двамата се ухилиха и удариха чаши за наздравица.

Няколко стола по-нататък Стаур се беше вторачил в чашата си с такова настървение, все едно отговорът на всички загадки беше на дъното ѝ.

— Досега не съм губил. В нищо.

— Щеше да победиш, ако не беше оная шибана вещица! — изви презрително устни Гринуей. Беше се начумерил, все едно той бе загубил в двубоя. — Шибано дълго око или каквото там. Мамиха, мамка им, това е. Заслужават си кървавия кръст до един.

— Няма правило срещу викането, нали? — Стаур говореше тихо, спокойно. Имаше определено вглъбен вид — нещо, което Детелината не беше забелязвал у него досега. — Мисля, че тя ми направи услуга. Загубата… ме накара да погледна на нещата от друга страна. Все едно си сложил цветно стъкло пред очите си и виждаш света в нова светлина… не! Все едно си махнал от очите си цветното стъкло и за пръв път виждаш света такъв, какъвто е!

Скейл повдигна учудено вежди. И не беше единственият. Тези на Детелината определено се бяха качили в косата му.

— Май ще се окаже, че приличаш повече на баща си, отколкото си мислех — каза кралят. — Знаех, че си боец, но досега не те виждах като мислител.

— Аз също — отвърна Стаур и погледът му блесна. — Но когато лежиш ранен, какво друго ти остава, освен да мислиш. Осъзнах нещо. Младия лъв не ме прати при пръстта. Но всички натам сме се запътили — рано или късно.

— Така е, племеннико, така е. Големият изравнител чака всички ни.

— Накара ме да се замисля. — Стаур се загледа в ръката си, докато пръстите му се свиваха в юмрук. — Имаш един живот да си изградиш име. Но един живот може да не е достатъчен.

— Вярно, племеннико, вярно. Никой няма да ти поднесе наготово място в песните. Трябва да протегнеш ръка и да го сграбчиш .

— Осъзнах и друго. — Стаур стовари юмрук върху масата. — Не можеш да чакаш вечно за това, което ти се полага.

Скейл се усмихна и вдигна чаша:

— Самата истина, племен…

Гласът му секна, чу се някакво жвакане и кралят избълва кръв и ейл от устата си. Детелината зяпна стъписан дръжката на ножа, който Стаур току-що бе забил в шията на чичо си.

Нещо изчатка и Детелината усети пръски по лицето си. Видя главата на възрастния воин до себе си разцепена до носа и вкопано в нея острие на секира.

Друг бе проснат по лице на масата и главата му отсечена. Отне два удара.

Трети махаше с ръце и риташе с крака, докато Гринуей му прерязваше гърлото, месо и ейл хвърчаха над масата.

Ръката на друг се беше оплела в собственото му наметало, посягайки за оръжие. Той размахваше пред себе си нож за ядене, но после получи меч в корема, изруга, от устата му бликна кръв и потече по брадата му. В следващия момент нечий боздуган се стовари в тила му.

Едно от прислужващите на краля момичета беше паднало на земята, другото притискаше каната с ейл към гърдите си, все едно искаше да се скрие зад нея. Скейл се беше проснал на масата с облещени очи и изплезен навън език. От носа му продължаваха да излизат кървави мехури, разлетият на масата ейл капеше бавно по пода — кап, кап, кап.