Джо Аберкромби - Малка омраза

— Някои от съюзниците ни няма да търпят това! Ще има хора, които няма да останат лоялни!

— Не си ли чул? — попита Стаур. — Сега съм приятел с Младия лъв! Няма по-силен съюзник от Съюза. Но ако някой иска да остане верен на чичо ми, така да бъде. — Той облещи влажни очи и оголи зъби. — Да вървят с него при пръстта! — Той преметна огърлицата на врата си, бримките ѝ застанаха накриво, оставиха червени петна по бялата му риза. — Но ще трябва да научат, че времената се менят. Ти също. Сега аз съм крал на северняците.

Калдер беше пребледнял като платно. Но какво можеше да направи? Да убие сина си за това, че беше убил брат му? Стаур е бъдещето на Севера. От самото начало. С всичките натръшкани из залата възрастни воини изглеждаше просто че бъдещето бе настъпило преждевременно. Най-лошият враг на човек са собствените му амбиции, казваше навремето Бетод и ето го сега кървавото доказателство. Двайсетгодишното управление на Калдер бе приключило с един удар на кинжал.

— Мечтата на дядо ти… — прошепна той, сякаш имаше надежда да върне назад времето и развали всичките си грандиозни машинации, довели дотук. Сякаш крал Скейл щеше да се вдигне от мъртвите.

Стаур изсумтя — нещо средно между отегчение и отвращение:

— Хората говорят какво ли не за дядо ми: Бетод това, Бетод онова, но аз дори не съм срещал копелето. — Той примижа от болка, докато вдигаше пострадалия си крак. Облегна го върху гърба на проснатия на масата Скейл. — Сега имам да мисля за собствените си мечти.

Детелината просто стоеше и гледаше, а попилата в ръкава му кръв на Прекрасна изстиваше.

Орсо се събуди и протегна ръка в тъмното, но нея я нямаше.

Седна в леглото. Не беше сигурен къде се намираше. Не беше сигурен към кого протегна ръка. Разтри основата на носа си. Сънува ли?

Риккъ се беше върнала в Севера. Савин си беше отишла завинаги. Хората все още се катереха един връз друг в надпревара за вниманието му. Прегръщаха го, ласкаеха го с надеждата да изкопчат нещо от него. Но той беше самотен.

Не помнеше преди да се е чувствал така.

Шум в коридора го откъсна от топлата завивка на самосъжалението. Приглушен вик, дойде някъде от доста далеч. Чу се втори, от по-близко. Шум от забързани стъпки приближи и отмина вратата му. Орсо отметна завивките и стъпи бос на пода. Видя движението на сенки в процепа под вратата, после топката се завъртя и вратата се открехна.

— Да му се не види, майко, никога ли не чукаш?

Тя изглеждаше по кралски великолепно, както винаги, лицето ѝ бе неразгадаема маска на светлината на свещта в ръката ѝ. Беше загърната в халат и със спусната коса. Замисли се дали я беше виждал да напуска спалнята си, без тя да е старателно навита на кок. Но сега висеше до кръста ѝ. Гледката на влетял в спалнята му, обвит в пламъци човек нямаше да вещае по-ясно, че се беше случило нещо извънредно.

— Какво има? — прошепна той.

— Ела с мен, Орсо.

В двореца цареше нетипично за посред нощ оживление. Всички бързаха нанякъде, заети с нищо очевидно. Имаше паника по лицата. Рицар от Дворцовата стража в пълна броня изтрака покрай него с лампа в ръка и плувнало в пот чело.

— Какво става, майко? — попита отново Орсо с пресъхнала уста.

Тя не отвърна, продължи да се носи плавно по мразовития коридор, украсен с вейки и плодчета в чест на настъпващия зимен фестивал. Вървеше така бързо, че се наложи той на няколко пъти да подтичва, за да не изостава.

Пред високите врати на бащината му спалня стояха трима рицари от Дворцовата стража. Застанаха мирно и отдадоха чест на минаващата покрай тях кралица. Един погледна сконфузено за момент Орсо в очите, преди да забие отново поглед в пода.

Около леглото се беше събрала група от хора, всичките облечени в нощници, халати, с разбъркани, щръкнали коси. Потрепващата светлина на свещите освети посърналите, стъписани лица на личните прислужници на краля, на мъже от Висшия съвет. Те се отместиха безмълвно настрани и го пропуснаха покрай себе си до леглото. Орсо имаше чувството, че краката му го носеха от само себе си. Беше изтръпнал, не усещаше тялото си, все едно го бяха изтъркаляли на количка до леглото на баща му. Дъхът му замря, стана все по-бавен и по-бавен и накрая секна.

Спря до леглото и погледна надолу.

Крал Джизал Първи лежеше по гръб със затворени очи и леко отворена уста. Пурпурната завивка беше дръпната до глезените му. Нощницата му беше събрана нагоре и вдигната над гърдите му, излагайки на показ бледото му тяло с тук-там посивели косми, оная му работа, свита и спаружена, залепнала за едното му бедро. Баща му винаги казваше, че личното достойнство е лукс, който един крал не може да си позволи.