Джо Аберкромби - Малка омраза

— Никога не съм разговаряла с него. — Савин смръщи замислено чело. — Имаше обаче… един мъж на сбирката на Слънчевото общество, който твърдеше, че е от ордена на магусите. Не приличаше на такъв.

Жилите по тънкия врат на баща ѝ помръднаха, когато той преглътна.

— Сулфур?

— Не знам, говори някакви глупости за промяна на света. Че търсел нови приятели…

— Каквото и да искат от теб, каквото и да ти предлагат, ще им откажеш, разбра ли? — Той я погледна в очите. Савин не мислеше, че някога преди го е виждала изплашен. — Отказваш и идваш право при мен.

— Какво общо има Баяз с каквото и да било…

— Всичко! — Той я стисна още по-силно и я притегли към себе си. — Не мисля, че си обмислила опасностите, в които те поставя положението ти. Копеле или не, ти си първородното дете на краля. Това те прави изключително ценна. И изключително уязвима. А сега се вземи в ръце . Хленченето не ти подхожда. — Той пусна ръката ѝ, избърса потеклата от лявото му око сълза и започна да ръкопляска учтиво. Лео дан Брок, ухилен до уши, тъкмо влизаше в площада и овациите на тълпата се удвоиха.

Савин се изправи бавно и разтри китката си, на която се бяха отпечатали в червено пръстите на баща ѝ. Искаше ѝ се да го фрасне в беззъбата уста. Искаше ѝ се да отиде при краля и да крещи с пълно гърло в лицето му. Искаше ѝ се поне да можеше да си тръгне демонстративно.

Но това само щеше да привлече нежелано внимание. Никой не трябваше да разбира. За това баща ѝ беше напълно прав. Или щеше да е, ако ѝ беше истински баща. Баяз продължаваше да ѝ се усмихва. Не беше толкова величествен, колкото статуята му на Кралския булевард, недалеч от мястото, на което стоеше, но беше значително по-самодоволен. Всичко, което ѝ оставаше сега, бе да извърне глава към площада, да изпъне рамене, да вдигне гордо брадичка, да се усмихне миловидно и да ръкопляска.

И да ври и кипи отвътре като чайник.

Орсо чу шума на тълпата да се усилва отпред, процесията приближаваше Площада на маршалите. Чу как скандираха името на Брок: „Лео! Лео! Младия лъв!“. Безсъмнено мъжественото копеле се беше превъплътило добре в ролята на герой. Доста по-добре, отколкото Орсо би успял.

Трябваше да признае, че бе приятно изненадан от новия лорд губернатор на Англанд. Беше очаквал да е просто дивак без всякакво чувство за хумор. Вярно, страдаше от провинциални предразсъдъци, но се оказа откровен и великодушен мъж. С две думи, не беше лесно да го намразиш. Горкото копеле нямаше представа, че с всяка дума за Савин забиваше пирони в черепа на Орсо. За много неща нямаше представа. Савин щеше да изстиска до капка нищо неподозиращия празноглавец и щеше да го изхвърли като непотребна, влюбена до уши и копнееща по нея огризка. Нямаше да ѝ е за пръв път. Само мисълта за нея с друг мъж караше стомаха му да се обръща.

И тогава видя Риккъ и за негова най-голяма изненада на лицето му грейна огромна усмивка.

Седеше свлечена на седлото и гледаше гневно, сякаш лъчите на слънцето огряваха лицето ѝ, за да ѝ нанесат умишлено обида. Не беше сигурен, но тя май не беше променила нищо по себе си от сутринта, когато се изниза от леглото му. Намираше за очарователна пълната ѝ небрежност по отношение на външния ѝ вид особено сред толкова много безупречни облекла, изпипани до последното косъмче прически и купища бижута.

Наскоро щеше да се жени за най-добре облечената жена в целия Съюз, а виж го сега.

— Ваше Височество — изръмжа тя, когато Орсо изравни коня си с нейния.

— Ваше… — той се намръщи — каква е титлата за емисар от протектората?

— Риккъ?

— Не си много по церемониалностите, а?

— В Севера ги стъпкваме в калта. Какво правиш тук при плявата? Улицата отпред стана прекалено тясна и двамата с Лео дан Брок не можете да поберете една до друга дебелите си глави ли?

— Аз всъщност го харесвам — сви рамене Орсо. — Доста повече, отколкото харесвам себе си, между другото. И като никога с обществеността сме на едно мнение и за него, и за мен. — Хората, които поглеждаха към Орсо, го правеха предимно с омраза. — Заслужавам си го, естествено.

— Затова значи си тук, понеже си непопулярен сред своите, идваш да търсиш съюзници сред чужденците? Не си чак такъв самовлюбен женкар, за какъвто те смятат.

— Боя се, че всъщност съм още по-лош. — Той се наведе към нея. — Има само един съюз, който ме интересува в момента, този между кура ми и твоята…

Орсо забеляза мъжа, който яздеше от другата страна на Риккъ. Беше грамаден северняк с най-чудовищния белег, който беше виждал. Разполовяваше лицето му, а в средата му, на мястото на окото, се мъдреше лъскаво метално топче. Другото му око обаче беше приковано в Орсо и погледът му беше смразяващ кръвта. Нормално, не е лесно да извадиш топло и приветливо изражение на лицето си, когато то е като излязло от кошмар.