Джо Аберкромби - Малка омраза

Но истината бе, че това, което правеше мъжа неустоим, бе частта от шията нагоре. Само да се пошегуваше за нещо, и Орсо моментално подхващаше шегата, разтягаше я, развиваше я и ѝ я подхвърляше обратно още по-очарователна и остроумна. А Лео дори не осъзна, когато тя се пошегува. Беше като това ново изобретение, за което Кърнсбик не спираше да плямпа — фургон на железни релси. Разговорът с него вървеше само в една посока, при това доста мудно.

Имаше нужда от мъничко. Наведе се, все едно да оправи нещо по обувките си, и измъкна от ръкава си малката сребърна кутийка. Една щипка само колкото да успокои нервите си. Тази първа щипка — всъщност петата тази сутрин — не свърши работа и тя щипна втора, малко по-голяма. В края на краищата една изискана дама никога не оставя недовършени неща.

Изправи се рязко и едва не падна по гръб. Кръвта нахлу в главата ѝ с такава сила, че имаше чувството, че очите ѝ ще изхвръкнат. Когато погледът ѝ се избистри, видя, че Зури я е подхванала за лакътя.

— Какво? — процеди през зъби Савин и издърпа грубо ръката си. Съжали на мига. — Извинявай. Съжалявам, Зури. Без теб съм направо загубена.

— Лейди Савин… — Зури извърна внимателно очи към средата на кралската ложа. Очевидно залитането ѝ не беше останало незабелязано. Винаги гледаха, шибани лешояди, чакаха да им падне прясно месо, за да забият зъби в него. — Не изглеждаш на себе си.

— А коя всъщност съм аз? Кажи ми де, коя ! — Осъзна, че почти крещеше. Главата ѝ пулсираше и тя притвори очи и изтри парещите си ноздри. — Съжалявам, Зури. Ти най-малко заслужаваш да ти крещя.

— Искаш ли да си тръгнем?

— И да пропусна всичко това? — Тя махна към препълнения площад и забеляза, че върховете на пръстите на ръкавицата ѝ бяха изцапани с перлен прашец. Започна да пляска с другата ръка в опит да ги изчисти.

— Нескопосани пръсти? — промърмори, без да извръща глава, баща ѝ. Само дето той не ѝ беше никакъв баща. Просто архилектор Глокта, никаква кръвна връзка нямаше с нея.

— Нищо, за което да се тревожиш — отвърна му сопнато тя.

— Но ето, че се тревожа. — Той продължи да се взира в тълпата. Овациите се усилиха с приближаването на процесията по улиците на Агрионт. Той вдигна ръка и я подкани с пръст да се наведе до него. — Може ли да попитам какви ги вършиш с този Брок?

— Разбрал си за това?

— Предполагам, че половин Адуа е разбрал за това.

— Последното, от което имам нужда в момента, е да ме поучаваш — отвърна гневно тя и изведнъж, напълно неканен и без никаква причина, я връхлетя точно споменът за малкото тъмнокожо момиченце от Валбек. Сякаш беше отново пред очите ѝ — с огрени в светлините на пожарите огромни, просълзени очи, молеше я отново и отново, моля, моля, моля. Долови мириса на дим и смазващия ужас я връхлетя отново.

Дрехите ѝ бяха ужасно тесни, прекалено тесни, не можеше да си поеме дъх. Изви се на една страна, после на другата, задрапа отчаяно с ръка зад гърба си в опит да достигне вървите на корсета, който, дори и да ги достигнеше, нямаше да успее да разхлаби. Не повече, отколкото затворник ще успее да отключи килията си с нокът.

Баща ѝ я изгледа, смръщил вежди:

— Какви те прихващат, Савин?

— Мен ли? — Гневът я обзе и тя сграбчи подлакътника на стола му и изсъска в ухото му. — Знаеш ли какво ми каза жена ти ?

— Естествено, че знам. За какъв глупак ме взимаш?

Савин сподави нервния си смях и той излезе като хъркане от гърлото ѝ:

— За наполовина по-малък глупак, отколкото ти и майка ми ме взимате мен.

Лявата половина на лицето му потрепери зловещо и клепачът му затрептя.

— Майка ти беше млада, самотна, допусна грешка. Но оттогава винаги е мислила първо за теб и твоето добро.

— И за поредната бутилка… ау!

Баща ѝ я беше сграбчил за ръката и я притегли още по-близо към себе си.

— Спри с мелодрамите си, това е сериозно — процеди през зъби той.

— Мелодрами? — прошепна Савин. — Мелодрами? Аз съм просто една лъжа , как не разбираш?

Неколцина явно бяха дочули гневната размяна на думи и няколко любопитни лица се извърнаха към тях. Сред тях и това на Първия магус. Той стоеше до краля и в чест на публичната проява бе избрал да облече мантия — придаваше му леко по-мистичен привкус от предишното му облекло. Той ѝ се усмихна и ѝ кимна свойски.

Това не убягна на баща ѝ. Тънките му устни почти не помръдваха, но слепоочията му играеха.

— Той дойде ли да говори с теб?

— Кой?

— Баяз. — Баща ѝ стисна почти болезнено китката ѝ.