Джим Батчер - Фурията на принцепса

Дори ако огънят беше догорял до горещи въглени и пепел, все още щеше да се усеща аромата на изгоряло дърво. Но Кестус не го усещаше.

Вятърът леко се промени и конят на Кестус се напрегна и трепна от внезапен уплах, а ноздрите му се разшириха. Нещо помръдна на около тридесет ярда от тях.

Кестус остана неподвижен, осъзнавайки, че всяко движение може да привлече вниманието към него. Чуха се стъпки и шумолене на паднали есенни листа.

Появи се Юлий. Сивокосият мъж беше облечен в обичайните си за гората кожени дрехи, целите в тъмни нюанси на кафяво, сиво и зелено.

Той спря до огъня и се загледа в него, без да помръдва. Устата му висеше леко отворена. Изглеждаше блед и уморен, а очите му бяха мътни и безжизнени.

Той просто стоеше.

Юлий никога не правеше така.

Винаги имаше някаква работа и той мразеше да губи време. Ако не друго, той щеше поне да прави оперение за стрелите на отряда.

Кестус се спогледа с Иварус. Въпреки че новодошлия не познаваше Юлий така, както Кестус, съдейки по израза на лицето му, той беше стигнал до същото заключение като Кестус: най-доброто нещо сега е внимателно, мълчаливо да се оттеглят.

— Ето ти го и стария Юлий — промърмори Тонар. — Е, сега доволен ли си?

Той подкара коня си, като заби пети в хълбоците му.

— Не мога да повярвам, че е оставил огъня да изгасне. Сега ще трябва отново да го разпалваме, преди да вечеряме.

— Не, глупако! — изсъска Кестус.

Тонар го погледна през рамо със сърдито изражение на лицето.

— Гладен съм — жално каза той. — Хайде.

Съществото, което се появи изпод земята в самите крака на коня на Тонар, не приличаше на нито едно животно, което Кестус беше виждал.

Беше огромно, с размерите на фургон, и покрито с блестяща и на вид гладка черно-зелена черупка или броня.

Имаше много крайници, почти като рак, с големи, здрави щипки като на омар и искрящи очи, потънали в дълбоките кухини на тази странна черупка.

И беше силно.

То откъсна крака на коня на Тонар, преди Кестус да успее да извика предупредително.

Диво цвилещото животно падна, пръскайки кръв навсякъде. Кестус чу как костите на Тонар се чупят, когато конят се стовари върху него.

Тонар започна агонизиращо да крещи — и продължи да крещи, докато друга щипка на чудовището, каквото и да беше то, не разпори корема му направо през бронята и изкара изпускащите пара черва.

В главата на шокирания Кестус се мярна истеричната мисъл: клетникът дори да умре не можеше кротко.

Съществото започна методично да разкъсва коня на парчета, движенията му бяха бързи и точни като на месар, зает с жестоката си дейност.

Кестус погледна Юлий. Капитанът бавно обърна глава, погледна ги и отвори уста, сякаш в небрежна широка прозявка. После Юлий изпищя. Но оглушителният звук, който издаде, изобщо не приличаше на човешки. В него имаше нещо метално, някакъв дисонанс, странно, вибриращо, от което зъбите на Кестус изтръпнаха, а конете затанцуваха нервно, отметнаха глави и завъртяха очи от внезапна уплаха.

Звукът утихна.

И миг по-късно гората оживя и зашумоля.

Иварус вдигна ръце и отметна качулката, за да чува по-добре шумоленето.

То се раздаваше отвсякъде, шумолене от смачкване на листа по земята, падане на борови иглички, чупене на паднали клони — от нещо, което се промъкваше през гъсталака.

Нито един звук не беше по-силен от едва доловим шепот. Но бяха хиляди.

Цялата гора звучеше така, сякаш се превръщаше в един огромен огън.

— О, велики фурии — хлъцна Иварус. — Проклети врани.

Той погледна Кестус с широко отворени очи, докато обръщаше коня си, а лицето му беше пребледняло от ужас.

— Не задавай въпроси! — изръмжа той. — Просто бягай! Бягай!

Иварус изпълни собствената си команда, като пришпори коня и препусна.

Кестус най-накрая откъсна поглед от празните очи на нещото, което преди е било техния командир, и подгони коня си след Иварус.

И тогава той осъзна, че…

Съществата.

Тези чудовища в гората. Съществата се движеха наравно с тях, като сенки, едва забележими в сгъстяващия се мрак.

Никой от тях не изглеждаше като човек. Никой от тях не изглеждаше като нещо, виждано от Кестус. Сърцето му блъскаше в примитивен, инстинктивен ужас, и той накара коня си да препуска още по-бързо.

Чиста лудост беше да се носи така — през гората, в непрогледен мрак.

Ствол на дърво, нискорастящ клон, стърчащ корен или някое от хиляди други подобни препятствия можеше да убие човек или кон, ако се блъсне с него в тъмната нощ.