Джим Батчер - Фурията на принцепса

Мъжът ядосано изруга коня, здраво стисна страните му с крака и заби пети, след което дръпна силно поводите, за да контролира животното.

Кестус лениво добави въображаемо мъчение към въображаемото убийство, което, изпълнено правилно, можеше да бъде забавно.

— А ние сме тук — изръмжа Тонар, показвайки с широк жест гъстата гора около себе си. — Хората правят състояния и си живеят като лордове, а Юлий ни праща в самия център на нищото. Няма какво да се види. Няма какво да се ограби. Няма жени, които да топлят леглото.

Иварус, чието лице беше най-вече скрито под качулката на плаща, счупи клон с дебелина на пръст от дърво до пътеката. После подкара коня си и настигна Тонар.

— За къшей хляб щяха да ни се наредят в редица с разтворени крака — продължи Тонар. — Но не…

Иварус абсолютно спокойно вдигна клона и го счупи в главата на Тонар. После, без да каже нито дума, той принуди коня си да се върне на мястото си в колоната.

— Проклети врани! — изрева Тонар, хванал с една ръка главата си. — Врани и демонски фурии, да не полудя, човече?

Кестус не се и опита да скрие усмивката си.

— Той смята, че си пълен идиот. И аз съм съгласен с него.

— От къде на къде? — възмути се Тонар. — Само защото искам да се потъркалям с момиче или две?

— Защото искаш да се възползваш от отчаянието на умиращи хора — отзова се Кестус. — Но не помисли по няколко точки. Хората гладуват. Болестите върлуват. А войниците имат заплата. Колко легионери мислиш, че са били убити насън заради дрехите и монетите в кесиите си? Колко според теб са се разболели и са умрели като всички останали? И ако си направиш труда да обърнеш внимание, Тонар, всички тези престъпници ще имат стотици причини да те убият. Ти ще си прекалено зает да се опитваш да останеш жив, за да мислиш за жени.

Тонар се намръщи.

— Само се замисли — каза Кестус. — Юлий ни преведе през бунта на Калар съвсем безопасно. Никой не умря. С него ние избягнахме най-лошото. Да, тук не е толкова печелившо или богато… на приключения, тъй като патрулираме близо до Пустошта. Но за сметка на това не умираме от чума и сме сравнително спокойни за гърлата си, докато спим.

— Просто те е страх да рискуваш — подигравателно възрази Тонар.

— Да — съгласи се Кестус. — Както и Юлий. Което обяснява защо всички сме още живи.

Засега.

Дърдоркото поклати глава и се обърна, впивайки поглед в Иварус.

— Ако отново ме докоснеш — ще те изкормя като риба.

— Добре — отвърна Иварус. — Щом скрием тялото, Кестус и аз ще можем да сменяме конете и да поддържаме добро темпо — мъжът в качулката погледна към Кестус. — Колко време ни остава, преди да се върнем в лагера?

— Два часа — отговори Кестус кратко. Той погледна право към Тонар. — Приблизително.

Тонар промърмори нещо под нос и замълча. Останалата част от пътя премина в благословено, професионално мълчание.

На Кестус новия човек му хареса.

Когато здрачът се сгъсти над земята, те излязоха на полянка, която Юлий беше избрал за база на лагера.

Мястото беше добро. Стръмен склон със следи от работата на земни фурии им осигури нещо, което наподобяваше убежище от времето. Наблизо течеше малък поток и конете запръхтяха, ускорявайки крачки, когато усетиха мястото, където ще могат да починат и да получат зърно.

Но още преди да излязат изпод надеждната защита на гъстите вечнозелени дървета, заобикалящи поляната, Кестус спря коня си.

Нещо не беше наред.

Без видима причина напрежението го завладя, ускорявайки леко сърцебиенето му. Той замръзна за момент, опитвайки се да установи източника на безпокойството си.

— Проклети врани — изръмжа Тонар. — Сега пък какво има?…

— Тихо — прошепна Иварус с напрегнат глас.

Кестус погледна назад към дребния жилав мъж.

Иварус също беше настръхнал.

В лагера цареше абсолютно мълчание и безмълвие.

Отрядът, който патрулираше в този район на някогашните земи на Върховен лорд Калар Бренсис, наброяваше дузина бойци, но групи от по трима-четирима души редовно напускаха или се прибираха в лагера.

Имаше вероятност почти всички, освен двама, да са на обход. И беше напълно възможно тези, останали да пазят лагера, да са отишли да разузнаят наоколо, за да осуетят нечии планове.

Но шансът за това беше много малък.

Иварус подкара коня си до този на Кестус и промърмори:

— Огънят е угаснал.

Този факт определяше всичко. Във всеки действащ лагер поддържането на огъня се приемаше за даденост. Прекалени главоболия причиняваше постоянното му разпалване.