Джим Батчер - Фурията на принцепса

Кайтай все още носеше дългата си бяла коса по маниера на Конния клан на маратите, бръснейки скалпа си отстрани и оставяйки дълга тясна ивица по дължината на черепа, подобно на гривата на един от тотемните коне на клана на ездачите. Беше облечена в кожени бричове за езда, свободна бяла туника и колан на дуелист, на който имаше два меча. Ако прохладната сутрин от средата на есента я притесняваше в лекото й облекло, тя не го показваше с нищо.

Зелените й очи, скосени в ъглите като на всички от нейния народ, бдително обхождаха кораба, подобно на котка, с едновременно отсъстващ и заинтересован поглед.

— Алеранците имат много глупави мисли в главите си. Те се блъскат вътре достатъчно често и в крайна сметка някои от тях трябва да изпаднат.

— Капитане? — извика Тави с усмивка. — Вашият кораб ще бъде ли готов да отплава днес?

Демос приближи до перилата на кораба, облегна се на лакти и впери поглед в тях:

— О, да, ваше височество — отговори той. — Но дали вие ще бъдете на него, когато го направи, е съвсем друг въпрос.

— Какво? — каза Макс. — Демос, предварително ви беше платена половината от договорената цена. Аз лично го направих.

— Така е — отговори Демос. — И ще се радвам да прекося морето с флота. Ще се радвам да взема вас и хубавото варварско момиче — Демос посочи с пръст Тави. — Но негово височество няма да стъпи на борда, докато не се разплати с мен.

Макс примигна:

— Вашият кораб ще изглежда ужасно забавно с голяма дупка, прогорена през него.

— Ще я запуша с дебелата ви глава — парира Демос с ледена усмивка.

— Макс — кротко го спря Тави. — Капитане, мога ли да се кача на борда, за да си оправим сметките?

Макс тихо промърмори:

— Принцепсът на Алера не трябва да иска разрешение, за да се качи на пиратски кораб.

— На собствения си кораб — промърмори Кайтай, — капитанът е по-главен от принцепса.

Тави се качи по трапа и разпери ръце.

— Е?

Демос, слаб мъж с малко над средния ръст, облечен в черна туника и бричове, се обърна, облегна се на борда и погледна Тави. Свободната му ръка, отбеляза Тави, сякаш случайно се намираше на един-два инча от меча му.

— Вие унищожихте част от моята собственост.

— Така е — съгласи се Тави. — Веригите във вашия трюм, с които оковавате роби.

— Ще трябва да ги замените.

Тави сви бронираните си рамена.

— Колко струват?

— Не искам пари. Не става въпрос за пари — каза Демос: — Те бяха мои. Вие нямахте никакви права върху тях.

Тави спокойно срещна погледа на мъжа:

— Мисля, че няколко роби биха могли да кажат абсолютно същото за живота и свободата си, Демос.

Демос за секунда затвори очи, след което отвърна поглед. Той мълча известно време, после каза:

— Не аз съм създал морето. Аз само плавам по него.

— Проблемът е — каза Тави, — че ако ви дам тези вериги, след като знам какво ще правите с тях, ще стана част от това, за което се използват. Ще стана роботърговец. А аз не съм роботърговец, Демос. И никога няма да бъда.

Демос се намръщи.

— Изглежда сме в безизходица.

— А сигурен ли сте, че няма да промените мнението си?

Погледът на Демос се обърна към Тави и се втвърди:

— Освен ако слънцето не падне от небето. Сложете нови вериги или се махайте от моя кораб.

— Не мога да го направя. Разбирате ли защо?

Демос кимна.

— Разбирам. Дори го уважавам. Но това не променя ситуацията, враните да го вземат. Какво следва?

— Нуждаем се от решение на проблема.

— Няма такова.

— Мисля, че съм чувал тези думи веднъж или два пъти преди — отбеляза Тави и се усмихна. — Ще заменя веригите ви, ако ми дадете едно обещание.

Демос наведе глава, очите му се присвиха.

— Обещайте, че никога няма да използвате други вериги, освен тези, които ще ви дам аз.

— И ще ми дадете износени ръждиви трошляци? Не, благодаря, ваше височество.

Тави вдигна умиротворяващо ръка.

— Ще ги видите, преди да решите дали да ми дадете обещанието.

Демос сви устни. После рязко кимна.

— Става.

Тави свали ремъка на тежката куриерска чанта от рамото си и я хвърли на Демос.

Капитанът я улови, изсумтя под тежестта й и хвърли подозрителен поглед на Тави, докато я отваряше.

Демос дълго гледа вътре в абсолютна тишина. След това, звено по звено, той измъкна комплект робски вериги от чантата. Всяко звено беше от чисто злато. Цяла минута Демос като хипнотизиран прокарваше върховете на пръстите си по веригите. Това беше най-големият успех в живота на наемника, всъщност много, много повече. Той вдигна поглед към Тави, сбърчил недоволно чело.