Томас Энгер - Зло наследство

Беше престанало да вали. Завиха ме с одеяло. Усетих колко хубаво е да съм пак на топло и същевременно знаех, че сънят ще дойде скоро. Ако не бяха всички тези сини светлини и всички хора, вероятно щях да заспя още там. Но дори без очилата си успях да забележа как нещо се движи горе в небето. Опитах се да разбера какво е, но единственото, което виждах, беше, че нещо обикаля в кръг.

Джон Мериуедър дойде до линейката. Погледите ни се срещнаха.

— Джули, аз…

Усетих, че иска да ме помоли за прошка, защото така и не ми повярва напълно, но сега не ми беше до това.

— Направете ми една услуга вместо това — прекъснах го аз.

— Разбира се — отвърна той. — Каквото пожелаеш.

— Какво е това там? — попитах и посочих нагоре. Мериуедър проследи пръста ми с очи.

— О, просто някакви птици — отговори той.

„Птици“ — помислих си. След това ме осени: Гарваните.

— Може ли да ги преброите? — избоботих аз.

— Да ги преброя ли?

— Да.

— Шегуваш ли се с мен?

— Не. Моля ви, трябва да знам колко са.

Мериуедър ме погледна скептично, след това вдигна поглед.

— Изглежда, че са единайсет — каза той накрая.

„Единайсет“ — повторих наум и се усмихнах. Сега вече сънят бе добре дошъл.

И аз, и Джуди щяхме да се събудим пак.

Седем години по-късно

Мислех си за целувките му, докато чаках реда си пред кабинета на доктор Луси Дженаро. За първата от многото, когато ме изпрати до вкъщи след киното. Дори не си спомнях какво бяхме гледали. Глен, който все още изглеждаше като малко момче със загладената бяла коса и още по-бледата си кожа, буташе колелото си до мен и ме остави да говоря почти през цялото време.

Спряхме точно там, където пътят се отклонява надолу към „Удсвю“ — там, където все още бе невъзможно мама да ни види от прозореца на всекидневната. Тогава той каза:

— Б-благодаря, че ми разреши д-д-да те изпратя до вкъщи.

По онова време Глен почти бе спрял да заеква. Но го правеше, когато беше нервен. А аз знаех, че е нервен, защото искаше да ме целуне.

Познавахме се от толкова време, че можехме да се разбираме без думи почти винаги. Е, може би не по всяко време, тъй като Глен изглеждаше напълно парализиран, когато се приближих, взех ръката му в своята и се притиснах в него.

Колелото му, което беше подпряно до нас двамата, се спусна по склона, но това нямаше значение. Той просто ме целуна. Усетих вкуса на пуканки и сол по меките му влажни устни. Когато спряхме да се целуваме, бледото му допреди малко лице като че ли бе сменило цвета си. Не само защото се беше изчервил, а защото нещо се бе променило в него. И знаех, точно, в този момент знаех, че съм дълбоко влюбена в него.

Едва бях започнала да се усмихвам заради всички изскочили спомени, когато доктор Дженаро излезе в чакалнята и кимна към мен. Изправих се и я последвах.

През последните години с доктор Дженаро доста се опознахме. Тя настоя да продължи да работи с нас след всичко случило се със семейството ни. А посещения на болницата и всякакви прегледи имаше много.

На мама й отне известно време да оздравее достатъчно, така че да може да бъде изписана от „Карик Лодж“. Не можеш просто да натиснеш някакво копче и да се върнеш към нормалния живот. Все още има своите тежки и мрачни периоди, но като цяло изглежда, че се помири с мисълта, че татко го няма, дядо е мъртъв и че няма отговор на въпросите, които винаги ще я измъчват. Можех да й разкажа какво установих за татко, но знам, че тя никога нямаше да ми повярва. И може би това само щеше да направи болката по-ужасна.

През последните седем години Джуди научи всичко, което не бе научила през първите шестнайсет години от живота си. Това не става мигновено. Все още има много неща за учене. Въпреки това бавно, но сигурно, започна да се приспособява към обществото.

Но рядко я виждам да се усмихва. Да се смее. Сякаш химикалката или това, което се случи, са изтрили всички чувства у нея. Като че ли са я рестартирали по някакъв начин. С мен не стана така. Не знам защо. Може би защото поначало не съм била зла. Минус срещу плюс, плюс срещу минус.

Вероятно и затова никога не станахме най-добрите приятелки, които се надявах, че ще бъдем. Между нас има дистанция, която не съм сигурна, че някога ще успеем да преодолеем, въпреки положените усилия…

След случилото се онази нощ, в която гарваните и облаците изчезнаха, химикалката просто се изпари. Джон Мериуедър каза, че така и не видял кой я е взел, но разказа, че представител на отбраната веднага дошъл в „Удсвю“ и направил своите проучвания. Така че няма да ме учуди те да са я взели. Сигурно ще я изследват доста време, но аз не се притеснявам толкова за това. Мисля, че човек трябва да има роднинска връзка с нас, за да може да я използва, освен ако силите на химикалката също не са били неутрализирани в битката между мен и сестра ми. За щастие, по нашите ширини не виждаме и северно сияние често.