Томас Энгер - Зло наследство

— Трябва да завъртиш химикалката В ДРУГАТА ПОСОКА!!!

Изведнъж очите на мама се разшириха и аз разбрах, че точно в този момент тя наистина беше тук. Стоях като поразена в продължение на няколко секунди, докато се окопитя и направя това, което мама ми каза. Завъртях химикалката към себе си и Джуди започна да се тресе. Държах я с две ръце, нямаше шанс да я пусна. „По дяволите — казах си, — ще довърша това, независимо какъв ще е изходът.“

Имах чувството, че всичко в мен гори. Чувствах се все по-силна и по-силна, но знаех, че скоро всичко ще приключи, че след малко прекрасният момент ще отмине. Сестра ми отвори уста и като че ли целият въздух бе изсмукан от нея. В следващия миг силната червена светлина изчезна от стаята.

И двете бяхме изхвърлени на пода.

Ушите ми бучаха, държах се за корема. Ръцете ми бяха потни.

Чувствах се замаяна, гадеше ми се. Беше като да лежиш на палубата на люшкащ се кораб. Мигах и се опитвах да фокусирам погледа си, но всичко бе обхванато от мъгла.

Завъртях глава, забелязах, че майка ми все още седи завързана за стола. Но не успях да видя очите й.

— Имам нужда от очилата си — казах. — И от линейка.

Едва чувах собствения си глас. На пода до мен лежеше Джуди. Тя също не се движеше. Опитах се да се изправя, но мускулите на тялото ми не искаха да ми се подчинят. Локвата от кръв на земята до мен растеше.

Дъщерята на професора се наведе над мен и взе химикалката, но веднага след това я пусна, хвана се за ръката и направи физиономия от болка.

„Кървя — помислих си. — Изгубих силите си.“

Отново бях Джули.

— М-мамо?

Не получих отговор. Опитах се пак да се изправя — напразно. Постепенно и сестра ми започна да помръдва. Претърколи се по гръб и опипа корема си. От една дупка в нощницата течеше кръв. Но Джуди не стенеше.

Само лежеше по гръб и се държеше за корема.

Над мен професор Макдермът плесна с ръце.

— Химикалката… Тя трябва… Трябва… Да я е неутрализирала! — извика възторжено той.

Мария заобиколи мама, за да ни разгледа по-отблизо.

— Това е невероятно! Никога не съм…

Професорът бе зяпнал от изненада.

— Може би трябва да повикаш линейка — прошепнах.

— О, да, разбира се — каза той и извади телефона си. Тъкмо набираше няколко цифри, когато дъщеря му го спря.

— Не можеш да го направиш, татко. Ще дойде и полиция.

— Мисля, че полицията и без това вече е на път — казах аз сънливо.

Едва успях да измъкна телефона от джоба си.

— Набрах номера на една моя приятелка точно преди да дойда тук. Тя е записала всичко, което бе казано и направено. Включително и нашия малък разговор горе, професоре, в който признахте всичко.

Мария изтръгна телефона от ръката ми. Сложи го до ухото си. Каза: „Ало“.

— Здравей, Мария.

Вечно ясният глас на Маргарет се открои.

— Чух, че новият затвор, построен в близост до Холоуей, е много добър. С отделно крило за откачени вещици.

Мария удари силно телефона в земята. Сепнах се от удара. Професор Макдермът отиде при дъщеря си и се опита да я придърпа към себе си, но тя го отблъсна и хукна да бяга от стаята, завтече се по стъпалата. Мъжете, които пазеха мама, я последваха.

Отвън се чуха силни викове. Някакви мъже крещяха един през друг. След това настана тишина. И аз знаех, че полицията е дошла, защото Маргарет ги беше предупредила, когато бе разбрала, че се задава опасност. Всичко приключи.

Абсолютно всичко.

Още веднъж се опитах да се изправя, но не получавах никаква реакция от тялото си. Вместо това лежах на пода до сестра си. Погледите ни се срещнаха. Безизразният й поглед сега бе заместен от очи, които като че ли виждаха света за първи път.

— Здравей — казах аз и се усмихнах боязливо.

— Какво се случи? — попита тя. — Къде сме?

Гледах я дълго време.

— У дома — отговорих накрая. — Ние сме у дома.

И аз, и Джуди бяхме изнесени от „Удсвю“ на носилка. Мама настаниха в инвалидна количка и я загърнаха с одеяло. Опитах се да срещна погледа й — без успех.

Предположих, че ще я закарат обратно в „Карик Лодж“. Не знаех какво ще стане с нея по-нататък, но едва ли можеше да бъде по-лошо от това. И мисля, че разбирах защо изкрещя онова, когато всичко сочеше натам, че Джуди ще спечели битката помежду ни.

Преди мама работеше като учителка по математика. А в света на математиката, ако човек иска да превърне нещо отрицателно в положително, тогава трябва да прибави още отрицателност. Минус по минус прави плюс. Едно от малкото неща, които помня от часовете по математика. А може би има нещо вярно в старата поговорка: „Злото се прогонва със зло.“