Томас Энгер - Зло наследство

— Е, разчитам, че е мъж, който държи на думата си.

Изсумтях и започнах да се смея.

— Извинете, но толкова ли сте наивен? Вие, който сте професор и така нататък? Откога може да се разчита на зли хора? Те казват всичко, само и само да постигнат целите си.

— Трябваше да се възползвам от шанса, Джули. Не ми остават много години. Ако това бе възможност да разбера нещо повече за чудното ни битие, то не трябваше да я изпускам.

— Но сега очакванията за вечерта са много по-различни — казах аз и го погледнах изпитателно.

— Как така?

— Не се ли чудите защо чичо Уейн още не е пристигнал? Защо само аз съм тук?

Макдермът ме изследваше с поглед.

— Чичо ми е в ареста. Същото се отнася и за повечето от хората му, включително онзи глупак Алекс. Сега сме само ние двамата и тези, които са в мазето. И освен това имам това тук — казах аз и извадих химикалката от задния си джоб. — Използвах я вчера, при това с огромен успех, и пак ще го направя с удоволствие.

— Да, може ли, моля те, да го направиш? Много искам да го видя, да го преживея отблизо. Но първо трябва да отидем в мазето. Там има някого, който много иска да те поздрави.

В следващия момент навън започна да духа силен вятър. Само след няколко секунди заваля дъжд.

— Окей — отвърнах аз и поех дълбоко въздух. — Да приключваме с това.

В мазето беше тъмно и студено. Отне ми доста време да сляза долу. Звукът от тежките ми стъпки отекваше в земята. Направих няколко големи крачки по студения под и се запътих към вратата, която според дядо трябвало да води към кабинета на татко. Поех дълбоко въздух и я отворих. Една-единствена лампа висеше на кукичка от тавана. В средата на стаята, върху един кухненски стол, седеше мама, с ръце, вързани зад гърба й. Устата й не бе запушена с нищо. Явно знаеха, че тя никога не продумва и дума.

Не срещна погледа ми, само мигаше сънливо на равни интервали и като че ли гледаше някаква точка в стената. От двете й страни стояха двама мъже.

Направих крачка навътре.

В тъмния ъгъл в дъното, на пода, седеше едно момиче. Беше облечена само с нощница. Като изключим черната коса, изглеждаше точно като мен. Около глезените си имаше тежки вериги.

Очаквах, че ще реагирам по-емоционално при първата среща с близначката си, но не чувствах нищо.

Нито гняв, нито съчувствие, нито страх, нито радост. Просто стоях и я гледах дълго време, докато Мартин Макдермът не се появи задъхан зад мен.

— Здравей, Джули.

Разпознах носовия и писклив женски глас, идващ отдясно. Бях го чула в дома на професора и в болницата точно преди дядо да умре. Учудващо, не изпитах някаква омраза към нея, когато отново се появи пред мен с протегната ръка.

Не й подадох своята.

— Казвам се Мария Денч — рече тя. — Но ти може би вече знаеш това?

— Казваш се Мария Макдермът — поправи я професорът кисело. — Отдавна си разведена със съпруга си.

— Какво ти обеща баща ти? — попитах я и я погледнах. — Ключа за сейфа си?

Дъщерята на професора се усмихна.

— Парите не са ми толкова интересни — отговори. — И без това ще получа достатъчно от тях. Просто искам да съм тук, когато чичо ти най-накрая се сдобие с химикалката си. Искам да видя какво ще направи с нея.

— Значи сте заедно? Ти и чичо ми?

Мария Макдермът кимна.

— Така се получи — каза тя и вдигна рамене. — Харесвам мъже, които са уверени в себе си и имат амбиции в живота.

— И каква е амбицията на чичо ми? Да господства над света? Да почерни света?

— Времето ще покаже.

— Странно, че го казваш — отвърнах аз. — Ако има нещо, с което чичо Уейн ще разполага в изобилие сега, това е време. А ти, от друга страна — казах аз и кимнах към нея, — ти нямаш много време.

— За какво говориш?

Разказах й, че гаджето й е арестувано и че не трябва да се изненадва, ако скоро навън се появят полицейски коли.

— Лъжеш — изръмжа тя.

— Мисли каквото искаш — отговорих й и хвърлих поглед към мама, която, изглежда, не регистрираше нищо от това, което се случваше. Очите й бяха като от стъкло. Челото — влажно.

— Но ако наистина нямаме много време — започна Мария, — тогава можеш да дадеш химикалката на мен.

В следващия момент тя извади един револвер и го насочи към мен.

— Мария… — започна професорът.

— Шшшт, татко — изшътка тя агресивно и междувременно ми се усмихна иронично. — Та какво казваш, Джули? Не мислиш ли, че химикалката е у теб вече твърде дълго време?

Отпуснах ръце от двете страни на тялото си. Мария дръпна ударника на револвера с едно движение. Направих крачка назад.