Томас Энгер - Зло наследство

— Хайде, дай я — заповяда ми тя, като че ли бях куче. Дясната ми ръка се плъзна в джоба на панталона. И извадих химикалката.

В същия миг Джуди се изправи от пода. Погледът й бе прикован в мен. Очите й проблеснаха студено. Мария също забеляза това.

— Ах — възкликна тя, — почти я бях забравила.

С Джуди се наблюдавахме.

— През последните дни беше много буйна, така че бяхме принудени да й дадем успокоителни медикаменти, за да можем да я изведем от къщата.

Мария хвана лампата и я насочи към Джуди. Въпреки че силната светлина падна право върху очите й, тя не мигна нито веднъж.

Джуди направи съвсем малка крачка напред — толкова, колкото й позволяваха веригите.

— А ако е истина, че Уейн няма да дойде, тогава няма да е лошо ти и сестра ти… Как да го кажа… Да се опознаете по-добре. Тогава няма да се наложи аз да предприемам нещо драстично спрямо теб.

Мария свали револвера.

Чувах какво казва, но не мислех много за това. Само гледах сестра си.

— Здравей — обърнах се към нея. — Казвам се Джули.

Чаках някакъв отговор, но такъв не последва. Пристъпих към нея. Все още погледът й беше леденостуден. Дълго време стояхме така. След това Джуди протегна едната си ръка към мен, като че ли искаше да се приближа още повече.

Притегляше ме с поглед към себе си. Зад гърба си чувах как дишането на мама се ускори, как се опитваше да се премести, но аз продължих да вървя към Джуди и спрях чак когато застанах точно пред нея. Имах чувството, че се оглеждам в огледало, само че очите отсреща не ме изучаваха по същия начин. Чаках я да се разкрие по някакъв начин, да ми покаже истинската си същност, но тя просто стоеше там и ме гледаше втренчено.

Поставих длан върху ръката й. Беше студена, като че ли е била потопена в ледена вода цяла вечност. Кожата й бе настръхнала, устните — посинели. И когато погледнах пак в очите й, някакво странно чувство ме обзе. Като че ли един глас вътре в мен ми каза, че трябва да обвия ръце около нея.

И аз го сторих. Придърпах сестра си към себе си. Чаках да почувствам нейните ръце около себе си, но това не се случи. Вместо това усетих някакъв удар в корема си, който ме отблъсна леко назад. Погледнах надолу и видях, че ръката на Джуди се е забила в корема ми.

И в този момент разбрах, че ме е намушкала с нож.

Краката ми още ме държаха, въпреки че усещах как ножът се движи там, вътре. Очаквах, че кръвта всеки момент ще започне да тече, но такова нещо не последва. Професорът, който стоеше точно до мен, зяпна от учудване.

Можех да ни видя отстрани. Като че ли очите ми бяха хипнотизирани от очите на Джуди. Зад мен мама ставаше все по-неспокойна и по-неспокойна, но не можеше да се освободи от стола, за който беше завързана.

Ножът излезе от корема ми, но Джуди все още ме контролираше с очи. Погледът й, изпълнен с апатия допреди малко, сега бе друг. Като че ли току-що се бе събудила. Пусна ножа на пода. Въпреки че не ме болеше и не кървях, се държах за корема с едната ръка.

Същевременно ми беше ясно като бял ден какво трябва да направя. Какво бях принудена да сторя, за да свърши всичко това веднъж завинаги. И трябваше да се възползвам от шанса, докато все още бе възможно.

Затова тръгнах към сестра си с химикалката в ръка и с едно силно движение я прегърнах отново. И този път аз бях тази, която не я пускаше. Бях забила химикалката в корема на Джуди и я държах здраво с всичките сили, които ми бяха останали. Усещах съпротивата в Джуди, но успях да натисна химикалката още по-навътре. От очите й изскачаха искри.

Тя стискаше зъби и се бореше да извади химикалката. Обстановката в стаята беше нажежена. Никой от нас не смееше да си поеме въздух.

Стояхме така няколко секунди. Имах чувството, че мина цяла вечност. След това ми се стори, че дочувам глас зад себе си. Глас, който не бях чувала известно време. Глас, който мечтаех да чуя отново. Обърнах се към мама и видях, че се опитва да каже нещо. Потта се стичаше по лицето й. Междувременно усещах, че Джуди става все по-силна и по-силна с всяка изминала секунда.

Мама отново се опита да каже нещо, но не чувах какво — звукът просто не излизаше. Мама проговори пак, по-силно този път, но все още не бях в състояние да я разбера. И въпреки че усещах, че Джуди е на път да избута химикалката, се обърнах изцяло към майка си. Опитваше се да каже нещо важно. Дишаше все по-учестено. Пое си дълбоко въздух, като че ли за да събере всички сили, които имаше, в един последен, болезнен опит. И след това извика: