Ли Бардуго - Престол и щурм

— Аз си мислех… реших, че и двамата искаме да помогнем на Равка.

— Това ли искахме и двамата наистина? — попита.

Той се изправи и застана с гръб към мен. Преглътнах мъчително, опитвайки се да премахна внезапната болка, възпламенила гърлото ми.

— Значи няма да дойдеш с мен в Ос Олта, така ли?

Той се поколеба край входа на шатрата.

— Желаеше втората муска и я имаш. Сега искаш да заминеш за Ос Олта. Добре тогава, върви. Казваш, че ти трябва жар-птицата. Ще намеря начин да ти я доставя. Но едно се питам, Алина — дали, когато всичко това най-накрая свърши, все още ще имаш нужда от мен.

Скочих на крака.

— Разбира се! Мал…

Но каквото и да имах да му казвам, той не желаеше да го чуе. Пристъпи навън под ярката слънчева светлина и изчезна.

Притиснах очите си с длани, опитвайки да спра сълзите, които заплашваха да рукнат всеки миг. Какви ги вършех?! Аз не съм царица. Нито светица. И определено не знаех как да ръководя цяла армия.

Улових отражението си в малкото войнишко огледало за бръснене, подпряно на масичката край походното легло. Смъкнах палтото и ризата от рамото си, за да разгледам по-добре раната. Дупките от зъбите на ничевое още личаха по кожата, черни и сбръчкани. Тъмнейший ме предупреди, че никога няма да заздравеят.

Що ли за рана е тази, която не може да бъде изцерена със силата на Гриша? На първо място това е рана, причинена от невиждано досега създание.

„Аз го видях.“ Лицето на Тъмнейший, бледо и красиво; замахването на ножа. Всичко беше толкова истинско. Какво се случи в Долината?

Щом се върнех в Ос Олта и поемех командването на Втора армия, това щеше да е равносилно на обявяване на война. Така Тъмнейший вече щеше да знае къде да ме намери. Почувстваше ли се достатъчно силен, нямаше да пропусне шанс да потърси възмездие. Готови или не, час по-скоро трябваше да заемем позиции за бой. Подобна мисъл беше ужасяваща, затова с огромна изненада установих, че ми носи и известно облекчение.

Пак щях да се изправя лице в лице с него. Така рано или късно всичко щеше да приключи.

Не тръгнахме веднага към Ос Олта. Вместо това в следващите три дни прекарвахме стоки през Долината. Помагаше ни останалия военен състав от гарнизона в Крибирск. Повечето от полковете и батареите бяха изтеглени навътре към централната част на страната, когато започнало разширяването на Безморие. Заварихме построена нова наблюдателница, от която да се следят черните брегове на Безморие. Сухите докове се обслужваха едва от шепа хора.

В лагера не беше останал нито един гришанин. След несполучилия преврат на Тъмнейший и унищожаването на Новокрибирск, в редиците на Първа армия и из цяла Равка се надигнало недоволство срещу Гриша. Това не ме учудваше. Цял град беше унищожен, а жителите му — оставени за храна на чудовищата. Равка нямаше скоро да забрави това. Нито пък аз.

Някои от Гриша потърсили царска закрила в Ос Олта. Други потънали вдън земя. Николай подозираше, че са открили Тъмнейший и са минали на негова страна. Но благодарение на отцепниците Гриша под командването на Николай през първия ден успяхме да направим два курса през Долината; три — на втория и четири през последния ден. Пясъчните салове отиваха празни до Западна Равка и се връщаха претоварени със земски пушки, пълни с амуниции сандъци и части за револвери като онези, които Николай беше използвал на борда на „Колибрито“. Към тях се прибавяха по няколко тона захар и юрда — всичките добити с контрабанда от Щормхунд.

— Подкуп — натърти Мал, докато наблюдавахме как край доковете захласнати войници нахлуват с викове и дюдюкане в поредния сал за разтоварване, омагьосани от лъскавите купчини оръжие.

— Подарък — поправи го Николай. — Ще видиш, че куршумите са си куршуми, независимо аз от какво се водя. — После се обърна към мен. — Днес може да направим още един курс. Идваш ли?

Никак не ми се щеше, но кимнах.

Той се засмя и ме потупа по гърба.

— Ще се разпоредя тогава.

Усещах погледа на Мал, докато гледах към преливащия мрак на Долината.

Произшествието на борда на „Колибрито“ повече не се повтори. Каквото и да бях видяла онзи ден — призрак, халюцинация, дори име не намирах за него, — то си остана единичен случай. Въпреки това, докато прекосявахме Долината, постоянно бях нащрек, стараейки се да прикрия колко ме е страх.

Николай искаше да използва курсовете и за лов на волкри, но аз категорично отказах. Оправдах се, че още се чувствам отпаднала и не знам дали силата ми ще стигне да ни осигури безопасно преминаване. Страхът ми беше съвсем реален; останалото обаче беше лъжа. Усещах се по-могъща от всякога. Силата струеше от мен на чисти и трептящи вълни, които сияеха с обединената мощ на елена и люспите. Но за нищо на света не бих допуснала да чуя отново онзи вой. Пръсках светлина в широк кръг около нас; тя образуваше сияен купол над пясъците и макар че волкрите пак пищяха и биеха с криле, поне се държаха на разстояние.