Ли Бардуго - Престол и щурм

В шатрата се възцари тишина. И двамата ме гледаха така, сякаш съм си изгубила ума. Честно казано, аз също не се чувствах съвсем с всичкия си. Но вече ми беше писнало да се скитам из Истинското море и през половин Равка, гонена или водена от хора, чиято единствена цел бе да се възползват от силата ми.

Николай нервно се изсмя.

— Хората наистина те обичат, Алина, но аз си мислех за някоя по-символична титла…

— Аз не съм символ — озъбих се. — И ми писна да съм пешка в тая игра.

— Не — намеси се Мал. — Прекалено опасно е — все едно да си нарисуваш мишена на гърба.

— Аз вече съм мишена — отвърнах. — Никой от нас няма да е в безопасност, докато Тъмнейший не бъде победен.

— Някога командвала ли си други хора? — попита Николай.

Навремето изнесох сказка пред млади картографи, но не вярвах, че това се брои.

— Не — признах си.

— Нямаш никакъв опит; нямаш пример, от който да черпиш поука, нито право да претендираш за подобен пост — каза Николай. — Втора армия е предвождана от поколения Тъмнейший още откакто е създадена.

„Само от един Тъмнейший“, беше ми на езика, но сега не беше време за спорове.

— Нито възрастта, нито рожденото право са от значение при Гриша. Единственото важно при нас е силата. Откакто свят светува, само аз съм Гриша с две муски. Освен това съм единствената, която има достатъчно мощ, за да премери сили с Тъмнейший и неговата армия от сенки. Никой друг не би се наел.

Опитах да придам увереност на гласа си, макар да не знаех какво ме чака. Единственото сигурно беше, че ми е писнало да живея в страх. Омръзна ми да бягам. Ако двамата с Мал искахме да открием жар-птицата, трябваше да се доберем до някои отговори. Малкият дворец бе единственото място, където можехме да ги намерим.

Тримата дълго останахме смълчани, докато времето бавно се точеше.

— Гледай ти, гледай ти! — проговори най-накрая Николай.

Забарабани с пръсти по масата, потънал в размисъл. После се изправи и ми протегна ръка.

— Добре тогава, Призоваващата — каза. — Помогни ми да спечеля народа, а аз ти отстъпвам Гриша.

— Наистина ли? — избъбрих смутено.

Николай се разсмя.

— Ако наистина искаш да командваш армия, най-добре отсега си научи урока. Правилният отговор е: „Знаех си, че имаш поне капка здрав разум“.

Поех протегнатата му ръка — тя беше груба и мазолеста. Длан на пират, не на царски син. Стиснахме ръце да закрепим съюза между нас.

— Колкото до моето предложение… — понечи да продължи той.

— Не си насилвай късмета — сопнах се и дръпнах ръка. — Казах само, че се връщам с теб в Ос Олта. Това е.

— А аз къде да се дяна? — тихо проговори Мал.

Стоеше скръстил ръце и ни наблюдаваше с твърд синеок поглед. По челото му още имаше кръв от крушението на „Колибрито“. Изглеждаше уморен и много, много далече от нас в мислите си.

— Ами аз… аз си мислех, че ще дойдеш с мен — заекнах.

— Като какъв по-точно — капитан на твоята лична стража ли?

Цялата пламнах.

Николай се изкашля.

— Е, тъй като моят план се развива благоприятно, налага се да уредя доста неща. Разбира се, стига вие да не…

— Разкарай се — сопна се Мал.

— Добре тогава, оставям ви насаме. — Той изведнъж се разбърза, поспирайки само да вземе сабята си, подпряна край входа.

Тишината в шатрата сякаш погълна всичко.

— Докъде ще доведе всичко това, Алина? — попита Мал. — Толкова много пожертвахме, за да се измъкнем от тази забравена от светците земя, а ето ни обратно в блатото.

Стоварих се на походното легло и стиснах главата си. Чувствах се изтощена до краен предел и всяка костица ме болеше.

— А как трябваше да постъпя? — опитах да се оправдая. — Случилото се тук; всичко, което става в Равка, е донякъде и по моя вина.

— Не е вярно.

Изсмях се сухо.

— О, напротив! Ако не бях аз, сега Долината нямаше да се разширява. И Новокрибирск още щеше да си е на мястото.

— Алина! — Мал приклекна до мен и взе ръцете ми. — Дори на твоя страна да бяха всички Гриша и хиляда от невижданите револвери на Щормхунд, ти пак нямаше да го спреш.

— Ако имахме и третата муска…

— Само че я нямаме!

Стиснах ръцете му.

— Скоро и това ще стане!

Той улови и задържа погледа ми.

— Хрумвало ли ти е някога, че мога да откажа?

Сърцето ми слезе в петите. Не, не ми беше хрумвало. Изобщо не ми минаваше през ум, че Мал може да ми откаже. Изведнъж се засрамих. Той беше пожертвал всичко, за да е с мен, но това не значеше, че е щастлив.

Сигурно вече му беше дошло до гуша от битките, страховете и живота в постоянен риск. Нищо чудно и аз да съм му додеяла вече.