Ли Бардуго - Престол и щурм

Мал ни придружаваше при всеки курс, застанал плътно до мен с готова за стрелба пушка. Знаех, че долавя моето неспокойство, но не настояваше да му кажа причината за него. Всъщност след спора ни в шатрата почти не говореше. Лошото бе, че проговори ли, казаното определено нямаше да ми хареса. Не бях променила решението си да се върна в Ос Олта, но се боях, че с него не е така.

Сутринта на тръгване към столицата го потърсих с очи из тълпата уплашена, че може просто да не се яви. Затова щом го зърнах да седи мълчаливо на седлото с изправени рамене като глътнал бастун, в очакване да се присъедини към останалите конници, казах кратка благодарствена молитва.

Поехме на път още преди зазоряване — дълга виеща се процесия от коне и фургони, която лъкатушеше от лагера към широкия друм, известен с името Вий. Николай ми беше намерил отнякъде прост син кафтан, но сега той беше натъпкан в багажа. Докато не ми осигуреше специална охрана свои хора, аз щях да си остана обикновен войник в свитата на царския син.

Щом слънцето яхна хоризонта, в мен затрепка плаха надежда. Мисълта да заема мястото на Тъмнейший, да се опитам пак да събера гришаните под знамената и да оглавя Втора армия все още ми се струваше непостижима и плашеща. Но сега поне действах, а не бягах от Тъмнейший, очаквайки всеки момент да ме залови. Вече имах две от муските на Морозов и отивах на място, където може би щях да открия следа към третата. Мал не беше никак щастлив, но докато наблюдавах как утринните лъчи засияват над върхарите, изведнъж се почувствах уверена, че отново мога да го спечеля за каузата.

Само дето не успях да удържа този вътрешен подем, докато прекосявахме Крибирск. Минахме през порутения пристанищен град и след падането ни в езерото, но тогава бях толкова потресена и влудена, че не обърнах внимание колко се е променило мястото. Този път обаче нямаше как да пропусна гледката.

Макар Крибирск никога да не се е славел с особена красота, той гъмжеше от пътници и търговци, царски хора и докери. По продължението на неговите оживени и шумни улици нагъсто се редяха магазини, кой от кой по-претъпкан със стока и всичките готови да снабдят всяка експедиция през Долината.

Между тях се редуваха кръчми и бордеи, които задоволяваха потребностите на солдатите от гарнизона. Сега обаче улиците бяха притихнали и полупразни. Прозорците и вратите на повечето къщи и дюкяни бяха заковани с дъски.

Едва когато стигнахме църквата, всичко ми се проясни. Спомнях си я като спретната постройка, увенчана със сини кубета. Сега варосаните й стени бяха покрити с надписи, ред подир ред имена, изписани с боя с цвета на засъхнала кръв. Стъпалата бяха засипани с купчини повехнали цветя, малки рисувани икони и недогорели свещи. Забелязах още бутилки квас, купчини сладкиши, забравена детска кукла. Все дарове за мъртвите.

Започнах да чета имената:

Степан Ружкин, 57

Аня Сиренка, 13

Мика Ласки, 45

Пьотр Озеров, 22

Марина Коска, 19

Валентин Йомки, 72

Саша Пенкин, 8 месеца

Списъкът нямаше край. Пръстите ми се вкопчиха в юздите и някаква студена ръка стисна сърцето ми в юмрук. Връхлетяха ме неканени спомени: майка, която тича с дете на ръце; бягащ мъж, който се препъва и пада с разчекната от беззвучен вик уста, а мракът го поглъща; объркана и изплашена старица, премазана от обезумялата тълпа. Аз станах свидетел на всичко това. Съучаствах то да се случи.

Това бяха списъци с имена на загиналите жители на Новокрибирск, града, който доскоро се намираше точно срещу Крибирск оттатък Долината. Град побратим, населен с роднини, приятели и съдружници; с хора, които работеха на доковете и поправяха пясъчните салове; някои от тях сигурно бяха оцелели след безчет прекосявания на Долината. Те живееха на ръба на преизподнята в измамната безопасност на домовете си и делничния ритъм на улиците в своето малко пристанище. А сега никой не беше оцелял, защото аз не успях да спра Тъмнейший.

Мал спря коня си до моя.

— Алина — каза меко, — да вървим.

Поклатих глава. Исках да ги запомня. Таша Стол, Андрей Базин, Шура Райченко. Колкото може повече от тях. Те бяха избити от Тъмнейший. Дали и него преследваха насън, така както се явяваха в моите кошмари?

— Трябва да го спрем, Мал — казах задавено. — Трябва да открием начин да го спрем.

Не зная на какъв отговор се надявах, но той мълчеше. Не бях сигурна дали Мал вече изобщо има желание да ми обещава нещо.

Най-накрая той пришпори коня и продължи. Аз обаче се насилих да изчета всички имена до последното и чак тогава тръгнах по опустелите улици. Колкото повече се отдалечавахме от Долината, толкова повече се оживяваше Крибирск. Няколко магазина бяха отворени; имаше и амбулантни търговци, които предлагаха стоката си по продължението на Вий, познато като Амбулантния път. Покрай шосето бяха наредени разнебитени сергии, покрити с ярки парчета плат, върху които лежеше безразборно натрупаната стока: ботуши и молитвени кърпи за глава, дървени играчки, калпави ножове в ръчно изработени ножници. Много от сергиите бяха отрупани с нещо, което приличаше на скални отломъци и пилешки кости.