Ли Бардуго: Шест врани

Тя погледна към огледалото и се усмихна. Езичето й се подаде между белите зъби, червеникаво като ръжда. Джуст усети ледени тръпки по гръбнака си.

— Точно като при фабрикатора — измърмори търговецът.

— Изцери момчето — нареди Хойде.

Тя размаха ръка, почти небрежно, дори презрително, и раната върху ръката на детето се затвори моментално. Кръвта се издигна на червени капчици и изчезна. Кожата изглеждаше съвършено гладка, без следа от кръв или зачервяване. Момчето грейна.

— Това определено беше магия.

— И се усеща като магия — кимна Аня с все същата зловеща усмивка.

— Тя дори не го докосна! — възкликна капитанът.

— Аня — каза Хойде, — чуй ме внимателно. Сега ще наредим на сержанта да проведе следващия тест.

— Мммм — проточи тя.

— Сержант — обърна се Хойде към стража в килията. — Отрежи палеца на момчето.

Момчето нададе писък и се разрева. Пъхна длани под бедрата си, за да ги скрие.

„Трябва да ги спра някак — помисли си Джуст. — Трябва да я защитя, нея и детето.“ И после какво? Той беше нищо и никакъв страж, при това отскоро, и в градската стража, и в тази къща. „Освен това — добави засрамено наум — искам да си запазя работата.“

Аня само се усмихна и изви глава назад, така че да гледа към сержанта.

— Стреляй в прозореца.

— Какво каза тя? — попита търговецът.

— Сержант! — излая капитанът.

— Стреляй в прозореца — повтори Аня.

Лицето на сержанта се отпусна. Той кривна глава, сякаш се е заслушал в далечна мелодия, после свали пушката от рамото си и се прицели в прозореца.

— Залегни! — извика някой.

Джуст се метна на земята и покри с ръце главата си миг преди стрелбата да го оглуши и парчета стъкло да завалят по гърба му. Мислите се блъскаха безредно в главата му. Опитваше се да намери някакво логично обяснение, но отлично знаеше какво е видял току-що. Аня беше наредила на сержанта да стреля по прозореца. Беше го накарала да стреля. Но това беше невъзможно! Корпоралките бяха специалисти по човешкото тяло. Можеха да спрат сърцето ти, да забавят дишането, дори да счупят кост. Но не можеха да влязат в главата ти.

За миг се възцари тишина. После Джуст скочи на крака едновременно с другите и вдигна пушката си. Хойде и капитанът креснаха едновременно:

— Спрете я!

— Застреляйте я!

— Имаш ли представа колко пари струва тя? — сопна се Хойде. — Някой да я спре! Не стреляйте!

Аня разпери ръце и широките й червени ръкави провиснаха.

— Чакайте — каза тя.

Паниката на Джуст се стопи. Знаеше, че допреди миг е бил силно уплашен, но сега страхът изглеждаше толкова далече. Сега го изпълваше чувство на очакване. Нямаше представа какво идва, нито кога, но знаеше, че ще дойде и той непременно трябва да е готов за него. Можеше да е нещо добро или нещо лошо. Не че това имаше някакво значение. В сърцето му нямаше място за тревоги и желания. Не копнееше за нищо, не искаше нищо, мозъкът му не мислеше, дишането му се забави. Важно беше единствено да чака.

Видя как Аня става от стола и взема детето на ръце. Чу я как му тананика тихичко и нежно някаква равкийска приспивна песен.

— Отвори вратата и влез, Хойде — каза тя.

Джуст чу думите й, разбра ги и ги забрави.

Хойде отиде при вратата и махна резето. После влезе в килията.

— Прави каквото ти се казва и това скоро ще свърши — промърмори с усмивка момичето.

Очите й бяха като бездънни черни кладенци. Кожата й грееше, осветена отвътре. Една мисъл прекоси главата на Джуст — „красива като луната“.

Аня намести момченцето в ръцете си.

— Не гледай — прошепна в ухото му тя. — А сега — обърна се Аня към Хойде. — Вземи ножа.

Каз Брекер не се нуждае от причина. Това се говореше шепнешком по улиците на Кетердам, в пивниците и кафенетата, както и в Кацата, квартала на насладите с неговите тъмни и често окървавени улички. Момчето, известно като Мръсните ръце, не се нуждаело от причина, нито от разрешение, за да счупи нечий крак, да наруши споразумение или да промени нечия съдба с едно раздаване на картите.

Всички те грешат, разбира се, мислеше си Иней, докато вървеше по моста над тъмните води на Бюрсканал на път към празния централен площад пред Борсата. Всеки акт на насилие беше съзнателен, всяка услуга беше съпроводена с толкова „върви“, че да изнесеш марионетно представление. Каз винаги си имаше причини, винаги. Само дето Иней никога не беше сигурна дали тези причини са добри. Особено тази нощ.