Ли Бардуго - Шест врани

Непознатият каза:

— Сигурен ли си, че е разумно? Това момиче е от Ордена на Корпоралките. След случилото се с твоя фабрикатор…

— Ако беше Ретвенко, щях да се притеснявам. Но Аня е добро момиче. Лечителка. Не е склонна към агресия.

— И си намалил дозата?

— Да, но както се разбрахме, ако резултатът е същият като с Фабрикатора, Съветът ще ме обезщети, нали така? Не очаквате от мен да понеса такъв разход.

Изчака търговеца да кимне, после даде знак на капитана.

— Действайте.

„Същият резултат като при фабрикатора.“ Ретвенко твърдеше, че Юри е изчезнал. Това ли е имал предвид?

— Сержант — каза капитанът. — Готов ли си?

Стражът в килията отвърна:

— Да, сър. — И извади нож.

Джуст преглътна с мъка.

— Първият тест — подкани го капитанът.

Стражът се наведе и каза на момчето да навие ръкава си. Детето се подчини и протегна ръка, а палеца на другата пъхна в устата си. „Голямо е за това“ — помисли си Джуст. Явно момченцето беше уплашено до смърт, а и самият Джуст беше спал с чорапеното си мече до четиринайсетгодишен. Факт, който по-големите му братя безмилостно обичаха да напомнят.

— Ще те заболи съвсем малко — каза стражът.

Детето, с палец в устата и ококорени очи, кимна мълчаливо.

— Това не е необходимо, моля ви… — започна Аня.

— Замълчи, ако обичаш — каза Хойде.

Стражът потупа детето по главичката, после сряза кожата под лакътя му. Момчето писна моментално.

Аня понечи да се надигне, но стражът сложи твърдо ръка на рамото й.

— Спокойно, сержант — каза Хойде. — Нека го изцери.

Аня се наведе напред през масата и взе нежно ръката на момчето.

— Шшш — прошепна тихичко тя. — Ще ти помогна.

— Ще боли ли? — попита момчето с хълцане.

Тя се усмихна.

— Изобщо не. Ще усетиш лек сърбеж и толкова. Но не трябва да мърдаш, става ли?

Джуст неволно се наведе напред. Досега не беше виждал отстрани как Аня лекува.

Тя извади носна кърпичка от ръкава си и попи кръвта. А после пръстите й се плъзнаха нежно по раната. Джуст гледаше и не вярваше на очите си — разкъсаната кожа се промени, бавно, ръбовете се сляха и от порязването не остана и следа.

Всичко това отне две-три минути, след което момчето се усмихна широко и вдигна ръката си. Мястото беше леко зачервено, но иначе кожата беше гладка и съвсем нормална на вид.

— Това магия ли беше?

Аня го чукна с пръст по нослето.

— Нещо такова. Същата магия, която собственото ти тяло прави, ако му осигурим време и чисти превръзки.

Детето изглеждаше разочаровано.

— Да, да, добре — каза нетърпеливо Хойде. — А сега парем.

Джуст се намръщи. За пръв път чуваше тази дума.

Капитанът даде знак на сержанта в килията.

— Втората стъпка.

— Протегни ръка — инструктира сержантът детето.

То поклати глава.

— Това не ми харесва.

— Направи го.

Долната устна на момчето започна да трепери, но то все пак протегна ръка. Стражът го поряза отново. После сложи на масата пред Аня малък плик от покрита с восък хартия.

— Глътни съдържанието на пакетчето — нареди Хойде на Аня.

— Какво има вътре? — попита тя с треперлив глас.

— Това не е твоя грижа.

— Какво има вътре? — повтори по-настоятелно тя.

— Няма да те убие. Искаме от теб да изпълниш няколко дребни задачи, за да преценим ефекта на лекарството. Сержантът ще има грижата да правиш само каквото ти се каже и нищо повече, разбираш ли?

Аня стисна зъби, но кимна мълчаливо.

— Никой няма да те нарани — продължи Хойде. — Помни обаче, че не можеш да излезеш от килията, дори да нараниш сержанта. Вратите са заключени отвън.

— Какво е това нещо? — прошепна Джуст.

— Не знам — отвърна Рутгер.

— А какво знаеш?

— Достатъчно, за да си затварям плювалника.

Джуст навъси вежди.

Аня взе плика с треперещи ръце и повдигна капачето.

— Хайде — подкани я Хойде.

Тя наведе глава назад и изсипа праха в устата си. После застина за миг със стиснати устни.

— Само юрда, така ли? — попита обнадеждено.

Джуст също си отдъхна. Юрда не беше нищо страшно, просто стимулант, който всички в градската стража дъвчеха, за да не заспят на пост нощем.

— Какво е на вкус? — попита Хойде.

— Като юрда, но по-сладко, някак…

Аня не довърши, вместо това вдъхна рязко. Пръстите й се свиха около ръба на масата, а зениците й се разшириха толкова, че очите й станаха черни.

— Ооооо! — въздъхна издълбоко тя, сякаш измърка.

Стражът я стисна по-силно за рамото.

— Как се чувстваш?