Ли Бардуго: Шест врани

Като наближи ъгъла, Джуст си пое дълбоко дъх. „Аня, очите ти са кафяви като… дървесна кора?“ Все ще измисли нещо. И без това повече го биваше в импровизациите.

Изненада се, че стъклените врати на гришанската работилница са отворени. Тя беше свидетелство за богатството на Хойде дори повече от ръчно рисуваните сини плочки в кухнята и стотиците саксии с лалета по всички лавици в къщата. Практикуващите Гриша майстори никак не бяха евтини за наемане, а Хойде имаше цели трима.

Но Юри не седеше на дългата работна маса, а Аня не се виждаше никъде. Само Ретвенко беше вътре, проснал се на един стол в тъмносинята си роба, със затворени очи и разтворена на гърдите книга.

Джуст запристъпва от крак на крак пред вратата, после събра смелост да се изкашля.

— Трябва да заключвате вратите нощем.

— Къщата е като пещ — провлачи Ретвенко, без да отваря очи, равкийският му акцент се търкулваше тежко от устните. — Кажи на Хойде, че като спра да се потя, тогаз ще заключа вратите.

Ретвенко беше вихротворец, по-стар от другите двама гришани, косата му побеляваше. Говореше се, че е подкрепял загубилата страна в гражданската война в Равка и след сраженията побягнал в Керч.

— Ще се радвам да предам оплакването ви на съветник Хойде — излъга Джуст. В къщата винаги беше много топло, сякаш Хойде се чувстваше длъжен да гори въглища, но Джуст нямаше никакво намерение да споменава за оплаквания пред господаря на дома. — Дотогава обаче…

— Носиш ли новини от Юри? — прекъсна го Ретвенко и най-после отвори очи.

Малки очички под тежки клепачи.

Джуст хвърли несмел поглед към купите с червено грозде и купчините кадифе в цвят бордо върху работния тезгях. От известно време Юри работеше върху това — изцеждаше цвета на плодовете за завеси за госпожа Хойде, но преди няколко дни се беше почувствал зле и оттогава Джуст не го беше виждал. По кадифето се събираше прах, а гроздето беше започнало да гние.

— Нищо не знам.

— Че как иначе! Зает си да крачиш напред-назад в глупавата си лилава униформа.

Какво й имаше на униформата му? И какъв лош късмет беше да завари Ретвенко тук. Той беше личният вихротворец на Хойде и често пътуваше с най-ценните товари на търговеца като гаранция за благоприятни ветрове и бърз преход до следващото пристанище. Да беше заминал и сега проклетникът!

— Мисля, че Юри е под карантина.

— Каква безценна информация! — каза Ретвенко и изпръхтя. — Стига си точил врат като обнадеждена пуйка — добави той. — Аня я няма.

Джуст усети как лицето му се сгорещява отново.

— Къде е? — попита той с надеждата, че звучи авторитетно. — Не трябва да излиза след мръкване.

— Преди час Хойде я отведе. Точно както отведе Юри преди няколко нощи.

— Как така е отвел Юри? Юри се разболя.

— Хойде отведе Юри и Юри се върна болен. След два дни изчезна завинаги. Сега Аня.

„Завинаги?“

— Може да е било спешно. Ако някой се е разболял внезапно и…

— Първо Юри, сега Аня. Аз ще съм следващият и никой няма да забележи, освен бедното офицерче Джуст. Хайде, изчезвай.

— Ако съветник Хойде…

Ретвенко вдигна ръка и поток от въздух блъсна Джуст назад, той залитна и се хвана за касата на вратата.

— Рекох да изчезваш. — Ретвенко нарисува с пръст кръг във въздуха и вратата се затръшна.

Джуст дръпна ръката си миг преди вратата да е размазала пръстите му и падна по задник в градината.

Скочи на крака и заизтупва униформата си, изтръпнал от срам. Един от стъклените панели на вратата се беше пропукал от силата на удара. Въпреки пукнатината Джуст добре видя как вихротворецът се подсмихва самодоволно.

— Ще ти удържат за счупеното стъкло — каза Джуст и посочи съсипания панел.

Уви, гласът му прозвуча пискливо, а думите му — като дребнаво заяждане.

Ретвенко махна с ръка и вратите се разтресоха на пантите си. Джуст неволно отстъпи назад.

— Върви да си правиш обиколките, кученце — извика Ретвенко.

— Добре мина — подсмихна се Рутгер, облегнал гръб на градинския зид.

Откога ли стоеше там?

— Нямаш ли си друга работа, че се влачиш след мен? — попита го Джуст.

— Всички стражи трябва да се явят в навеса за лодки. Дори ти. Или си твърде зает да се сприятеляваш?

— Помолих го да затвори вратата.

Рутгер поклати глава.

— Не трябва да молиш. Казваш му. Те са слуги, а не почетни гости.

Джуст тръгна с него, а отвътре кипеше от унижение. Най-лошото беше, че Рутгер е прав. Ретвенко нямаше право да му говори така. Но какво можеше да направи Джуст? Дори ако беше събрал куража да се скара с вихротвореца, би било като да повалиш скъпа ваза. Гришаните не бяха просто слуги, те бяха ценна собственост на Хойде.