Н. Джемисин: Засенчено слънце

Стигнал в лагера, той слезе от камилата, без да я разседла-ва, и и подсвирна сигнала „чакай“. Животното изръмжа кисело в знак на подчинение, а ездачът тръгна през лагера, без да обръща внимание нито на изпитателните погледи, нито на редките смотолевени поздрави. Погледът му оставаше прикован в приклекнал край един от огньовете младеж, който се заливаше от смях сред неколцина други. Когато Ванхомен приближи, някой сръчка младежа - Вуджег - и след миг колебание той се изправи с лице към новодошлия. Беше оставил булото си да се смъкне. Понеже наоколо нямаше жени или чужди хора, това само по себе си не бе обида, но целият лагер забеляза наглия поглед, който отправи към Ванахомен.

- И-Дари. - Вуджег използва уважителното обръщение с тон, в който нямаше капка респект. - В крайна сметка нападението се оказа изгодно - трябва да се съгласиш.

- Несъмнено - отвърна Ванахомен. - Дано племето не пропусне да изрази благодарност към тебе, когато се моли на предците. - Той постави ръка на направената от слонова кост дръжка на ножа си и зачака.

Усмивката на Вуджег се стопи за миг заедно с част от самодоволството му. Инстинктивно улови собствения си нож, но не го извади.

- И-Дари - започна той, но преди да каже още нещо, оръжието на Ванахомен изсвистя навън от канията и отвори още една уста в гърлото на Вуджег.

Чу се само едно ахване - откъм другарите му. Никой друг не гъкна и не помръдна. Самият Вуджег също не издаде звук. Притисна с ръце бликналата струя и миг по-късно се строполи на земята.

Ванахомен изтръска ножа и се обърна към най-младия:

- Завий Вуджег за път и му приготви багажа. Трябва да го върнем на неговия род.

Юношата преглътна с усилие и склони глава в израз на мълчаливо подчинение. Ванахомен прибра ножа си, прекрачи разпростиращата се локва кръв и продължи към съседния лагерен огън. Пред самия очертан с камъни кръг коленичи и попита с преклонена глава:

- Унте, мога ли да вляза?

Седналият край огъня също склони глава. Застаряващ мъж със заоблени черти на западняк - явно роб - побърза да махне един от камъните и Ванахомен пристъпи вътре в кръга.

- Бъди добре дошъл - каза Унте и даде знак на роба. Докато той вземаше щипци, за да извади от огъня готварския съд, домакинът хвърли към Ванахомен дълъг и изпитателен поглед. - Мъча се да реша глупак или гений съм избрал за свой военен предводител.

Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:

- Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.

- Точно така. И сега виждам.

- Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.

- Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.

Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи.

Твърде уморен бе за словесни двубои.

- Ще ме свалиш ли?

- Още не съм решил.

„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:

- Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?

- Искай.

- Изчакай.

- Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?

- Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.

- Той уби един враг. - Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.

Ванахомен сподави въздишката си.

- Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.

- Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи -отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. - Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.

Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.

- Е, тогава? Глупак или гений?

- Гений в никакъв случай.

- Но не и пълен глупак?

- Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше - нямаше да те търпя нито миг.

Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.

- Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?