Н. Джемисин - Засенчено слънце

Смърт - шепнеше въздухът наоколо.

- Не тук, просителю - отвърна тя. - Това са селенията на сенките. Има по-добри места за умиране.

Той не помръдна, все така жадуващ смъртта.

Ханани се подвоуми отново. Опита да го примами със спомени.

Остра болка лумна със студени и пурпурно бели езици, които се преплетоха около гнездото, а край него изникна нова фигура. Друг мъж - по-стар, с брада като на онези със северна кръв, също военен, но очевидно с по-висок ранг от войника на Ханани. Роднина? Наставник? Любовник? Любим…

- Няма го - прошепна войникът на Ханани. - Отиде си без мене.

- Да почива в Нейния покой вовеки - отзова се тя. Разпери ръце встрани и прониза с пръсти мъглата. На местата, които докосна, изпъкнаха тъмночервени тънички жилки, които започнаха да пулсират в белезникавата пара.

- Използва още сънна кръв? С тези темпове няма да и стигне.

- Ами, ще и дадем още. Пустинният мръсник го е прерязал на две - какво друго очакваш?

Войникът на Ханани простена и се сви на още по-плътно кълбо, когато червените нишки се проточиха към него и проникнаха в кожата му. Най-неочаквано мъглата започна да вибрира, а образът на брадатия военен стана безплътен като сенките. На негово място започнаха да се материализират нови образи - наслагваха се един върху друг и бледнееха с всяко следващо дихание. Самотна наблюдателница върху крепостна стена. Урок по фехтовка. Казармено легло. Речна баржа.

Ханани караше спомените да продължават, деликатната и намеса търсеше желаната посока. Любими хора. Живот. Сцените се смениха, за да включат брадатия войник и други - без съмнение приятели на просителя или близки от неговата каста. Те се смееха и бъбреха, вършеха всекидневните си дела. Докато образите следваха един подир друг, Ханани внимателно протегна ръка към войника и бръкна в раната, която го изяждаше. Първият допир накара ръката и да изтръпне от болка чак до рамото. Мраз, какъв ужасен мраз! Ахна и потисна порива да изпищи, когато пръстите и се вдървиха и изпукаха замръзнали…

Не. Тя оформи наум сричките на името на душата си и съзнанието и се проясни - напомни си, че това е само сън, а негов повелител е самата тя. „Тази болка не е моя болка.“ Когато отдръпна ръката си, чуждата плът под нея бе вече цяла.

Но самият човек не беше - болката го изпиваше. Тя извика нови образи, като спря вниманието си на обстановката в някаква кръчма. Просителят не бе там, макар че неговият мъртъв любим и останалите другари да бяха. Смееха се и пееха жизнерадостна песен. Това криеше опасност, осъзна тя начаса. Просителят бе пострадал при нападение, а неговият другар бе убит. Не знаеше дали останалите от компанията не са също посечени. Ако бе така, то опитът да го върне към живот само щеше да засили неговия стремеж към смъртта.

Нямаше избор, освен да опита.

- Май ти се иска да се провали, а, Йехами?

- Разбира се, че не. Просто Съветът трябва да се убеди в нейната годност.

- Съветът би следвало да знае, че най-важното нещо при едно лечение е…

- Какъв е този шум?

- Не съм сигурен. Дойде откъм нишите за събиране на дан. Даю? Всичко наред ли е, момче?

Всяко отвличане на вниманието при наркомансия можеше да бъде опасно и дори смъртоносно. Ханани се съсредоточи върху текущата си задача и прекрои кръчмарската сцена около своя войник. Другарите му прекъснаха песента и се обърнаха към него. Започнаха да го поздравяват, да разказват спомени и да разливат чаши. Бирата заблестя с топли червеникави багри в светлината на съня. Застанала отзад, Ханани тихомълком накара образа на брадатия да избледнее.

- Я погледни насам - обърна се тя към просителя. - Другарите ти чакат. Няма ли да се присъединиш към тях?

Мъжът простена, изправи се в своето гнездо и тръгна към приятелите си. Силен вятър изви над сънната сцена, издуха и града, и сенките. Ханани напрегна воля в съзвучие с тази на войника и градината изчезна, а мракът и бе начаса заместен от ярките фенери и стените на кръчмата. Гнездото обаче се позабави, защото мъжът бе здраво вързан към своята болка. Тогава Ханани се зае с него - докосна края му и то започна да се смалява, превърна се бързо в черно топче за игра, достатъчно малко, за да се събере в шепата на войника. Той отправи към Ханани пълен с печал поглед и притисна топчето към гърдите си, но не възрази, когато тя прекъсна червото - последната връзка между него и топчето. Притисна увисналия свободен край към корема му и той изчезна, както бе изчезнала самата рана. Най-накрая призова облекло, което за момент остана мъгляво, преди да се оформи в ахатовосивата огърлица и препаската на гуджаарейската градска стража.