Н. Джемисин - Засенчено слънце

Тианет хвърли поглед към баща си, който бе потънал в разговор с двама други високопоставени шуна. После кимна на слугата и се упъти към северната стая.

Когато спря пред дебелата входна завеса и поздрави с жест застаналите от двете страни слуги, откъм вътрешността и не се чуваше никакъв шум.

- Мамо? Мога ли да вляза?

Отговор не последва, но тя и не очакваше. Мина през завесата, за да завари стаята зад нея в пълен безпорядък - навсякъде се валяха дрехи и възглавници, съдържанието на преобърнат дървен сандък бе разпиляно по пода, а един от килимите -събран край отсрещната стена. Извитата като подкова седалка край прозореца, използвана обикновено от майка и, лежеше на една страна. Сред целия хаос стоеше като вдървена самата тя, стиснала в юмрук дървена фигурка на Хананджа и заковала поглед в някаква далечна точка отвъд прозореца. Не реагира при влизането на дъщеря си.

Тианет се наведе да вдигне една възглавница.

- Остави я - обади се Инсурет. Дъщерята остави възглавницата.

Попита с нисък глас:

- Да ти донеса ли нещо?

В профил усмивката на майка и бе остра като образа на зимна луна.

- Баща си, след като приключиш с него.

- Той е с гостите, мамо.

Инсурет я погледна през рамо.

- А ти си дошла да видиш дали нямам нужда от нещо? Каква примерна дъщеря си само. Дано и ти имаш същата един ден.

Тианет не отговори. Чакаше. Обикновено гледаше да не си тръгва, преди Инсурет да я освободи. Добрата дъщеря прави каквото каже майка и.

- Той няма ли да пусне и сестра ти на приема? - Усмивката на Инсурет стана отровна. - При толкова шум и светлина сигурно няма опасност.

- Тантуфи е в селската къща, мамо. - Което бе добре известно на Инсурет.

- Да, да. Още една моя добра щерка. - Погледът на Инсурет внезапно помътня. Усмивката угасна. - Такива добри деца.

Никакъв смисъл нямаше от подобни разговори. Тианет въздъхна и се извърна да си ходи.

- Слугите ще почистят сутринта, ако позволиш. Лека нощ, мамо, покой…

Статуйката на Хананджа удари стената точно над главата и и се строши на две. Тианет спря.

- Да не си посмяла никога да ми пожелаваш покой! - изръмжа Инсурет. - Змия такава. Мазна курва. Да не чувам думата покой от твоите уста в мое присъствие. Ясно ли е?

Тианет приклекна, за да събере парчетата от статуята -остави ги върху близка полица, а след това скръсти ръце и сведе глава в манофлексия като молба за прошка към Богинята.

- Да, мамо. Лека нощ.

Докато излизаше, майка и не обели и дума.

Отвън я чакаше баща и. Момичето потърси някакви признаци на гняв по лицето му, но той се бе вторачил с изтощен израз в завесата към стаята на Инсурет.

- Добре се справи - отбеляза мъжът.

Тианет кимна. Невъзможно бе човек да се справи добре с Инсурет, но при всеки провал съществуваха някакви степени.

- Оправиха ли се всички гости?

- Да. - Той кимна към слугите на пост и подаде ръка на дъщеря си, която, разбира се, не я отблъсна. Поведе я към нейната стая. - Какво искаше Супериорът?

- Да узнае как е умрял Канвер, татко.

- И какво му каза?

- Че нашият благороден братовчед е починал в съня си.

Той се засмя и погали ръката и.

- Добро момиче. Тази вечер събрах куп комплименти по твой адрес.

Видяла го в добро настроение, тя се осмели да попита:

- И каква част от тях бяха придружени от предложения за женитба?

Той се усмихна.

- Четири само тази вечер. Добре върви, а? Ще има и други, след като се приберат по домовете и преценят хубавичко дали са достойни за тебе. Ще позадържа неколцина на въдицата известно време, но ти не бери грижа. - Отново погали ръката и.

- Няма да те дам на някой жалък чиновник или търговец. Имам по-добър кандидат наум.

Някой благородник от Кисуа? Това се зачуди Тианет, но прояви благоразумието да не попита. Така би проявила интерес, желание да се махне оттук. Каквото, естествено, не би било възможно да изпитва.

Завиха зад ъгъла и поеха по коридора към нейната спалня.

- Супериорът предложи да изпрати при мама някой Лечител - каза тя. Може би чутото щеше да завладее съзнанието му.

- Напомних му, че това е против обичаите ни.

Бащата изпръхтя.

- Той е глупак. Виж, предшественикът му… знаеше си работата. Може би заради това го и убиха Бирниците. В наше време Хетава дава мило и драго да изглежда безобиден, безопасен за кисуатците и всички останали… - Стигнаха прага на Тианет. Той се извърна към нея и хвана бузата и в шепа. - Стига вече политика. Уморена ли си?

Тя пусна принудена усмивка с надежда да го смути, както успяваше да смути с нея толкова други хора.