Н. Джемисин - Засенчено слънце

- Не чак дотам, любезни ми господарю - отвърна тя. Един слуга и подаде нова гарафа с вино. Тя кимна в знак на благодарност и замени с нея своята почти изпразнена. - Голяма чест е за мен да почета смъртта на толкова изтъкната личност.

- М-м-да. Канвер бе последният от истински ревностните пазители на традицията. Гуджааре загуби един герой. - Мъжът отпи от виното и остана неподвижен за миг, за да му се наслади. Вдигна одобрително вежди. - Южняшко е, нали? Невероятно.

Тианет склони глава.

- Даропалмско от Ситисвая. Изключително вино, трудно се намира, но баща ми има много приятели търговци от Кисуа.

- Колко удобно. В днешно време голяма част от аристокрацията е изпаднала в немилост пред нашите повелители. - Той замълча за втора глътка, като притвори очи от удоволствие. -Но разбрах, че баща ти бил на нож с Канвер преди неговата смърт. А той не бе в немилост, нали?

Тианет хвърли кос поглед към мъжа и се запита накъде ли бие. Явно се домогваше до информация, но след като не знаеше общественото му положение, не можеше да разбере защо. С кожа, кафява като орехово дърво, нито светъл, нито тъмен, той имаше по-скоро вид на човек от средните касти, отколкото на благородник. Но как би попаднал в списъка на гостите, ако бе такъв? Човек на изкуството може би. А и облеклото му - проста роба от бяло хеке - и се стори напълно неуместно сред изисканите премени на всички останали. Но така или иначе, той нямаше да е тук, ако не заемаше важно място в обществото на Гуджааре. Тианет знаеше, че баща и не би допуснал подобно нещо.

Отговори му предпазливо:

- Канвер ни бе роднина, любезни господарю.

- Да, разбира се. Не можеш да говориш лошо за него пред непознат. Прости любопитството ми. - Замълча и я дари с още една от своите особени мили усмивки. - Между другото, няма защо да ме наричаш господарю.

И в този момент тя прозря истината.

- Ти си от Хетава.

Мъжът повдигна вежди и се засмя.

- Е, постави ме на място! През последните години съм свикнал да ме разпознават навсякъде.

Значи не беше прост Слуга от Храма. В израз на молба за прошка, Тианет направи дълбок поклон над две ръце.

- Грешката е моя. Често съм си мислила, че животът в тази зеленина, в лукса на нашето имение, държи цялото ни семейство настрани от важните събития и хора в града…

Супериорът на Хетава, водач на култа към Хананджа за всяко кралство, което Я почита, веднага поклати глава.

- Ти си превъзходна домакиня, господарке Тианет, особено с оглед обстоятелствата. Как е майка ти?

- Почива си, Супериор.

- Научих, че напоследък боледува. - Той огледа присъстващите, а после се надвеси над нея така непохватно, че всеки от гостите наоколо го забеляза. - Не допускам, че реномето на баща ти ще пострада от едно посещение на Лечител, нали? -попита с тих глас. - Хроничните заболявания често се лекуват без затруднения. А и може да се направи дискретно.

Тианет го удостои със студен поглед, за да предотврати по-нататъшно упорство.

- Ние сме шуна, Супериор.

Той изправи снага с въздишка.

- Е, поне му кажи за моето предложение. Няма да бъде първият шуна, нарушил тихомълком традицията.

- Ще му предам. - Баща и също бе отправил поглед към тях през помещението. Тя склони още веднъж глава към мъжа и понечи да си тръгне. - Приятна вечер, Супериор…

- Почакай. - Той още веднъж огледа напрегнато и прекалено очебийно залата. Този път Тианет настръхна вътрешно, почти усетила бащиния поглед като тръпка по гръбнака. - Я ми кажи, дъще на Инсурет, чула ли си нещо за това как точно е умрял Канвер?

Ах. Слугата на Хананджа можеше и да не проявява интерес към жени, но това изобщо не се отнасяше до тайните. Дори сънната кръв не можеше да изличи любопитството.

- Умря в съня си, Супериор - отвърна девойката. Усмивката и го накара да се дръпне със смръщено от смущение лице. Тъкмо заради това тя не се усмихваше често. - Както би желал всеки добър и верен следовник на Хананджа.

Тя побърза да се отдалечи, преди да и е задал други неудобни въпроси и да я е вкарал в по-голяма беля. Макар че, докато наливаше чашата на друг от гостите, мярна студеното изражение на своя баща и си каза, че май е вече късно да се тревожи.

Известно време след това и последната цветна ивица от Сънната Луна се скри зад хоризонта, за да остави върху небосвода само мъничката Будна Луна и по-малките слънца. Изпълнили повелите на традицията, гостите започнаха да се разотиват един по един. Тианет пое грижата за онези от тях, на които не им се прибираше в града или в собствените им имения - насочваше ги към помещенията за гости, докато баща и се сбогуваше с останалите. Приближи я един от слугите, за да прошепне, че майка и се нуждае от помощ.