Стефани Гарбър: Каравал

Дълбоко в себе си Скарлет съзнаваше, че графът може и да не оправдае всичките й очаквания, но едно беше сигурно — че да живее с него ще е по-добре, отколкото да остане с баща си. А не би могла да предизвика губернатора точно сега, когато злобното му предупреждение още отекваше в главата й: „Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти“.

Скарлет нямаше да застраши предстоящия си брак заради минималния шанс да спечели желание на Каравала.

— Тела, ако тръгнем без разрешение, татко ще ни преследва до края на света.

— Е, значи поне ще пътуваме до края на света, ако не друго — отвърна Тела. — Предпочитам да умра там, отколкото да живея тук или затворена в къщата на твоя граф.

— Стига, не говориш сериозно — смъмри я Скарлет. Тела беше склонна да прави такива крайни изказвания и Скарлет често се тревожеше, че сестра й е обсебена от смъртта. Думите „по-скоро бих умряла“ твърде често излизаха от устата й. Освен това редовно забравяше колко опасен може да е светът. Освен истории за Каравала, баба им често им бе разказвала какво се случва с млади жени, които си нямат семейства да ги защитят. Момичета, които искат да се справят сами с живота, намират си уж уважавана работа, но накрая свършват в някой бордей или работилница с нечовешки условия на труд.

— Ти пък твърде много се тревожиш. — Тела се надигна със залитане.

— Какво правиш?

— Няма да чакам слугинята. Не искам да се щура цял час с глупавите ми рани, да цъка с език, а после да ме сложи в леглото и да лежа там цял ден. — Взе шала си от пода и го уви около главата си да скрие отоците. — Ако ще заминавам утре с кораба на Джулиан, трябва да се погрижа за куп неща, включително да му пратя бележка, че идвам.

— Чакай! Не мислиш ясно. — Скарлет хукна след сестра си, но Тела взе на бегом стълбите и изхвърча през вратата, преди да я е настигнала.

Въздухът навън беше гъст като супа, а откритият двор миришеше на следобед — влажно, солено, силно. Явно някой беше донесъл риба за кухните. Силната рибя миризма пропиваше всичко и дразнеше обонянието на Скарлет, докато тя тичаше след Тела под обрулените бели арки и настланите с глинени плочи коридори.

Баща им постоянно разширяваше имението си. То се намираше в края на града, на голям парцел земя, и подлежеше на дострояване. Още стаи за гости. Още вътрешни дворове. Още скрити проходи за контрабанда на нелегален алкохол и други неща. На двете момичета беше забранено да влизат в част от по-новите зали и ако баща им ги хванеше да тичат така, като нищо би заповядал да ги набият с бич по ходилата. Но окървавените ходила биха били нищо в сравнение с последствията, ако разбереше, че Тела се опитва да избяга от острова.

Въпреки жегата утринната мъгла още не се бе вдигнала докрай. Скарлет неведнъж изгуби от поглед сестра си по коридорите. В един момент дори реши, че Тела й е избягала окончателно, но после зърна синята й рокля да се развява по едно стълбище към най-високата точка в имението на Драгна — изповедалнята. Висока кула от бял камък, която блестеше на слънцето, така че всички в града да я виждат отдалече. Губернатор Драгна искаше хората да го мислят за благочестив и набожен човек, макар че никога не би признал за мръсните си дела пред когото и да било, което правеше изповедалнята едно от малкото места на острова, където той стъпваше рядко… и идеално място за размяна на тайни писма.

Скарлет ускори крачка към последните стъпала на стълбището и най-после настигна сестра си в полукръглия вътрешен двор пред резбованите дървени врати на изповедалнята.

— Спри — извика тя. — Ако пишеш на онзи моряк, ще кажа всичко на татко!

Фигурата пред нея се закова на място. А после Скарлет застина на свой ред, когато мъглата се вдигна изведнъж и момичето се обърна. Ярка слънчева светлина се изсипа в малкия вътрешен двор и огря млада послушница в синя одежда и с шал на главата. Приличаше на Тела само в гръб и заради дрехите.

Сестра й умееше да се измъква, мислеше си ядно Скарлет. Пот се стичаше по тила й. Кой знае къде беше отишла, сигурно да краде храна от някой килер и да си събира багажа, за да избяга с Джулиан.

Скарлет трябваше да измисли нещо друго.

Е, Тела щеше да я мрази известно време, но после щеше да й мине. Важното бе да не изгуби всичко заради глупавия Каравал. Точно сега, когато бракът на Скарлет можеше да спаси и двете им или да ги съсипе, ако не се състои.

Тя последва младата послушница в изповедалнята. Беше малка и кръгла, и толкова тиха по всяко време на денонощието, че се чуваше как пращят свещите. Дебелите свещи се редяха и капеха покрай каменните стени, осветявайки гоблени с изображения на светци в разнообразни етапи на агония, а наслоеният прах и сухите цветя даваха своя принос за задушливата атмосфера на мястото. Носът я засърбя отвътре, докато вървеше покрай редицата дървени пейки. В края им имаше олтар, а върху него — листове хартия, на които човек да запише греховете си.