Стефани Гарбър: Каравал

— Никой не заслужава подобно нещо — намеси се Джулиан. Отваряше си устата за пръв път, откакто баща им си беше тръгнал. — Аз…

— Недей — прекъсна го Скарлет. — Извинението ти няма да изцели раните й.

— Нямах намерение да се извинявам. — Джулиан замълча, сякаш претегляше следващите си думи. — Променям предложението си. Ще ви отведа от острова безплатно, ако решите да тръгнете. Корабът ми отплава утре призори. Ако се откажете, съобщете ми. — Спря поглед на всяка от тях, после тръгна към стълбите.

— Не — каза Скарлет, защото знаеше какво иска Тела, още преди да го е изрекла. — Ако избягаме, ще стане още по-лошо, когато се върнем.

— Изобщо не смятам да се връщам — заяви Тела и отвори очи. Бяха насълзени, но и гневни.

Скарлет често се дразнеше от импулсивното поведение на сестра си, но в същото време знаеше, че реши ли Тела нещо, решението й не подлежи на промяна. Изведнъж си даде сметка, че Тела е стигнала до това решение, преди да пристигне писмото от Легендата. Точно затова се беше лепнала за Джулиан. Дори не го погледна, когато си тръгна. Видно бе, че не таи чувства към него, а просто й е трябвал моряк, който да я отведе от Трисда. А сега Скарлет й бе осигурила повод да се махне.

— Скар, ти също трябва да дойдеш — настоя Тела. — Знам, че според теб тази венчавка ще те спаси, ще те пази, но… Ами ако графът е същият като баща ни или дори по-лош?

— Не е такъв — поклати енергично глава Скарлет. — Щеше да го знаеш, ако беше прочела някое от писмата му. Той е съвършеният джентълмен и обещава да се погрижи и за двете ни.

— Ох, сестричке. — Тела се усмихна, но усмивката й не беше от щастливите. Така се усмихваше човек точно преди да каже нещо, което би предпочел да премълчи. — Ако е такъв джентълмен, тогава защо е толкова потаен? Защо знаеш титлата му, но не и как се казва?

— Вината не е негова. Татко пази самоличността му в тайна, за да ни контролира. — Писмото в ръцете на Скарлет беше поредното доказателство. — Ето, виж сама. — И даде бележката на сестра си.

Ден първи на Растящия сезон,

година 57 от Елантинскатна династия

Моя най-скъпа Скарлет,

Това е последното ми писмо. Скоро ще се кача на кораб и ще потегля към Завладените острови. Баща ти държеше да запазим датата на сватбата си в тайна, да бъде изненада, но аз настоях да ти даде това писмо, защото вярвам, че първата ни среща ще е достатъчна изненада сама по себе си. Макар че от всичко, което чувам за теб, изненадата ще е приятна.

Прислугата вече подготвя апартамента за по-малката ти сестра. Мисля, че двете ще бъдете много щастливи във Валенда…

Останалата част от листа липсваше. Не само думите на жениха й бяха отрязани, а и всяка следа от восъчния печат на писмото бе отстранена грижливо — печат, който би дал на Скарлет някаква представа за кого се омъжва. Всичко това беше дело на баща й.

Поредната му откачена игричка.

Понякога имаше чувството, че целият остров се намира под купол, гигантски стъклен купол, който държи в капан всичко живо, а баща й гледа отгоре и мести — кога временно, кога окончателно — онези, които не са на мястото си. Светът й приличаше на гигантска игрална дъска, а баща й бе убеден, че тази женитба ще е предпоследният му ход, който ще му поднесе всичко на тепсия.

Губернатор Драгна беше много богат човек, по-богат от останалите островни губернатори, най-вече заради търговията с ром и други стоки, които продаваше на черния пазар, но Трисда все пак бе от Завладените острови и като неин губернатор той нямаше достъп до властта и уважението, за които копнееше. Каквото и богатство да натрупаше, регентите и аристократите от другите части на Меридианната империя щяха да го пренебрегват.

Нямаше значение, че Трисда и другите четири от Завладените острови бяха част от Меридианната империя вече повече от шейсет години — на островитяните още се гледаше като на простовати и недообразовани селяци, които империята бе завладяла. Но според баща й този брак щял да промени това, щял да ги свърже с благородно семейство, което най-после да повдигне социалния статут на тяхното и да осигури на самия него повече власт и влияние.

— Това не доказва нищо — изтъкна Тела.

— Напротив, показва, че е мил и загрижен, и…

— Всеки може да се прави на джентълмен в писмо. Но само един гадняр може да сключи сделка с баща ни и ти го знаеш.

— Престани да говориш такива неща — сопна се Скарлет и издърпа писмото от ръцете й. Сестра й грешеше. Дори почеркът на графа — с чисти, спокойни линии — говореше за улегнал човек. Ако не му пукаше за нея, не би й написал толкова много писма, за да успокои страховете й, нито би обещал да вземе и Тела във Валенда, столицата на Елантинската империя, място, където щяха да са далече от баща си.