Стефани Гарбър: Каравал

Думите на Тела как мнозина биха убили за такива пропуски отекнаха в главата на Скарлет. Джулиан може и да беше красавец, но също така говореше с акцента на Южната империя, а всички знаеха, че там цари беззаконие.

— Не — отсече тя. — Много е опасно, ще ни хванат.

— Всичко, което правим, е опасно — изтъкна Тела. — Дори ако ни хванат в избата с момче, пак ще си навлечем неприятности.

Джулиан видимо се засегна, че са го нарекли „момче“, но Тела продължи, преди да е възразил:

— Никога не сме в безопасност. Но този път си струва риска. Ти чакаш това през целия си живот, пожелаваш си го при всяка падаща звезда. При всеки наближаващ пристанището кораб шепнеш молитви да е вълшебният съд с тайнствените актьори от Каравала. Искаш го дори повече от мен.

„Каквото и да си чувала за Каравала, то дори не се доближава до реалността. Не става дума за обикновена игра или представление, не. То е магия, единственото вълшебство, което ще откриеш в този свят.“ Скарлет гледаше пропуските, а думите на баба й ехтяха в главата й. Историите за Каравала, които обожаваше като малка, никога не бяха звучали толкова достоверно, колкото сега, в този момент. Скарлет открай време виждаше цветове в мигове на силна емоция и ето че в гърдите й грейна златна надежда. Позволи си за кратко да помечтае какво би било да отиде на частния остров на Легендата, да участва в играта и да спечели желанието. Свобода. Право на избор. Чудо. Магия.

Една красива, нелепа фантазия.

И по-добре да си остане такава. Желанията бяха истински колкото и еднорозите. Като малка, Скарлет бе вярвала безпрекословно на историите, които баба й разказваше за Каравала, но с годините им бе обърнала гръб. Така и не беше видяла нито едно доказателство, че магия съществува. Сега бе склонна да вижда в приказките на баба си преувеличените бръщолевения на една старица.

Част от нея отчаяно искаше да се потопи във великолепието на Каравала, но само пълна глупачка би повярвала, че вълшебствата му могат да променят живота й. Единственият човек, способен да осигури нов живот на Скарлет и сестра й, беше графът, нейният годеник.

Сега, когато не държеше поканите близо до източник на светлина, надписите бяха изчезнали и хартията изглеждаше най-обикновена.

— Не можем, Тела. Рискът е много голям. Ако се опитаме да напуснем острова… — Скарлет млъкна по средата на изречението. Стълбището към избата заскърца под тежестта на нечии стъпки. Някой слизаше, всъщност не един, а поне трима.

Скарлет погледна паникьосано сестра си.

Тела изруга под нос и бързо даде знак на Джулиан да се скрие.

— Не си тръгвайте заради мен. — Губернатор Драгна стъпи на пода и тежката миризма на парфюма му потисна острите аромати на избата.

Скарлет набута писмото и поканите в джоба на роклята си.

Трима стражари вървяха по петите на баща й.

— Мисля, че не се познаваме. — Без да поглежда към дъщерите си, губернатор Драгна протегна ръка към Джулиан. Ръкавиците му бяха в сливов цвят, цвета на стари синини и власт.

Но поне беше с ръкавици. Образ и подобие на благоприличието, губернатор Драгна се обличаше безупречно в шит по поръчка черен фрак и цикламена раирана жилетка. Беше прехвърлил четирийсетте, но за разлика от повечето си връстници нямаше и грам излишна тлъстина. В унисон с последната мода носеше русата си коса прибрана назад с черна диадема, за да се виждат добре грижливо оскубаните му вежди и тъмнорусата козя брадичка.

Джулиан беше по-високият от двамата, но въпреки това губернаторът съумяваше да го гледа от горе надолу. Скарлет ясно виждаше преценяващия поглед, с който баща й претегляше кърпеното кафяво палто на моряка и широките бричове, натъпкани в стари ботуши до коленете.

Джулиан явно не беше страхливец, помисли си Скарлет, иначе не би протегнал с такава готовност собствената си ръка, без ръкавица, на губернатора.

— Радвам се да се запознаем, сър. Джулиан Мареро.

— Губернатор Марчело Драгна. — Здрависаха се. Джулиан понечи да дръпне ръка, но губернаторът не я пусна. — Джулиан, ти май не си от този остров?

Този път Джулиан се поколеба за миг.

— Така е, сър, моряк съм. Първи помощник-капитан на „Златната целувка“.

— Значи само минаваш. — Губернаторът се усмихна. — Тук обичаме моряците. Помагат на стопанството ни. Готови са да платят щедро, за да спрат в пристанището ни, а после харчат пари по време на престоя си. Е, кажи какво мислиш за моя ром? — Махна със свободната си ръка да обхване избата. — Предполагам, че точно това си слязъл да опиташ.