Стефани Гарбър - Каравал

Джулиан не отговори веднага и губернаторът го притисна с нов въпрос:

— Какво, не ти ли хареса?

— Не, сър. Тоест, да, сър — поправи се Джулиан. — Всичко, което опитах, е много хубаво.

— Включително дъщерите ми?

Скарлет се напрегна.

— По дъха ти познавам, че не си опитал от рома — каза губернатор Драгна. — А знам, че не си слязъл тук да играеш карти или да редиш молитви. Така че кажи — коя от дъщерите ми опитваше?

— О, не, сър. Грешно сте разбрали. — Джулиан поклати глава и се ококори, сякаш никога не би му хрумнало да направи нещо толкова непочтено.

— Скарлет беше — обади се Тела. — Слязох тук и ги хванах да се натискат.

Не. Скарлет изруга наум глупавата си сестра.

— Татко, лъже. Тя беше, не аз. Аз ги хванах да се натискат.

Лицето на Тела почервеня като домат.

— Скарлет, не лъжи. Само ще влошиш нещата.

— Не лъжа! Татко, Тела беше. Мислиш ли, че бих направила нещо такова броени седмици преди сватбата?

— Пак лъжеш…

— Стига! — Губернаторът се обърна към Джулиан, чиято кафява ръка все още се намираше в хватката на парфюмираната му сливова ръкавица. — Моите дъщери имат лошия навик да лъжат, но вярвам, че ти ще бъдеш по-откровен. Е, кажи ми, младежо, с коя от дъщерите ми слезе в избата?

— Мисля, че има някаква грешка…

— Аз не правя грешки — прекъсна го губернатор Драгна. — Давам ти още един шанс да ми кажеш истината, иначе… — Стражите на губернатора пристъпиха едновременно напред.

Джулиан стрелна Тела с поглед.

Тя поклати отсечено глава и оформи с устни името на сестра си: Скарлет.

Скарлет се опита да привлече вниманието на Джулиан, опита се да му внуши, че прави грешка, но още преди да е отговорил, прочете решителността в очите му.

— Скарлет беше.

Глупаво момче. Несъмнено вярваше, че прави услуга на Тела, а всъщност правеше точно обратното.

Губернаторът пусна ръката на Джулиан и свали парфюмираните си сливови ръкавици.

— Предупредих те за това — каза той на Скарлет. — Знаеш какво става, когато не се подчиняваш.

— Татко, моля те, само се целунахме, нищо повече. — Опита се да застане пред Тела, но един от стражите я дръпна назад към буретата, хвана я грубо за лактите и ги изви зад гърба й, докато тя напразно се бореше да предпази сестра си. Защото не Скарлет щеше да бъде наказана за престъплението. Всеки път, когато някоя от тях престъпеше правилата му, губернатор Драгна наказваше другата.

На дясната си ръка губернаторът носеше два големи пръстена, единия с квадратен аметист, другия — с голям лилав диамант с остри ръбове. Сега той завъртя двата пръстена, замахна и удари Тела в лицето.

— Недей! Аз съм виновна! — изпищя Скарлет, макар да знаеше, че това е грешка.

Баща й удари Тела още веднъж.

— Задето ме излъга — каза той. Вторият удар беше по-силен от първия, Тела се срина на колене, по бузата й потече кръв.

Доволен, губернатор Драгна отстъпи назад. Изтри окървавената си ръка в жилетката на един от стражите. После се обърна към Скарлет. Незнайно как изглеждаше по-висок отпреди, а Скарлет имаше чувството, че се е смалила наполовина. Каквото и да й стореше баща й, нищо не би я наранило толкова, колкото да го гледа как удря сестра й.

— Не ме разочаровай отново.

— Съжалявам, татко. Направих глупава грешка. — Това беше най-вярното нещо, което изричаше от сутринта. Не нея беше „вкусил“ Джулиан, вярно, но така или иначе пак не беше успяла да защити сестра си. — Няма да се повтори.

— Надявам се, че ще спазиш обещанието си. — Губернаторът си сложи ръкавиците, после бръкна във вътрешния джоб на фрака си и извади сгънато писмо. — Може би не трябва да ти го давам, но, от друга страна, току-виж ти напомнило колко много имаш за губене. Сватбата ти ще се състои след десет дни, в края на следващата седмица, на двайсети. Ако нещо попречи на плановете ми, ще се лее кръв, при това не само от лицето на сестра ти.

Скарлет още усещаше парфюма на баща си. Миришеше като цвета на ръкавиците му — анасон, лавандула и гнили сливи. Миризмата остана с нея дълго след като баща й си тръгна, висеше във въздуха около Тела. Скарлет седеше до нея и чакаше слугинята да донесе чисти превръзки и лекарства.

— Трябваше да ме оставиш да кажа истината — смъмри я тя. — Мен нямаше да ме удари толкова силно само десет дни преди сватбата.

— Може би нямаше да те удари по лицето, но щеше да направи нещо също толкова отвратително. Да ти счупи пръст, примерно, така че да не си завършиш сватбеното одеяло. — Тела затвори очи и се облегна на бурето с ром. На цвят бузата й се доближаваше до ужасните ръкавици на баща им. — А и аз заслужавах да ме ударят, не ти.