Стефани Гарбър - Каравал

Най-после й беше отговорил.

Прочете отново писмото. После още веднъж. И още веднъж. Попиваше с поглед всяка мастилена завъртулка, всяка восъчна извивка на сребърния му герб — слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Същият печат беше ударен и върху приложените към писмото документи.

Това не беше шега.

— Донатела! — Скарлет хукна по стълбището към избата да търси по-малката си сестра. Познатите миризми на меласа и дъб превзеха носа й, но от щурото момиче нямаше и следа.

— Тела! Къде си? — Газени лампи хвърляха кехлибарено сияние върху шишетата с ром и няколкото прясно напълнени дървени бъчви. Скарлет дочу тих стон, последван от тежко дишане. След поредната караница с баща им Тела явно бе прекалила с пиенето и сега спеше някъде на пода между бъчвите. — Дона…

Едва не се задави с втората половина от името на сестра си.

— Здрасти, Скар.

Тела я стрелна с крива усмивка, цялата бели зъби и подпухнали устни. Меденорусите й къдрици бяха разрошени, шалът й се беше свлякъл на пода. Но не това, а младият моряк, който я прегръщаше през кръста, накара Скарлет да заекне:

— Да… да не прекъсвам нещо?

— Че ни прекъсна, прекъсна ни, но нищо не пречи пак да го започнем — отвърна морякът с мелодичния акцент на Южната империя, който звучеше много по-меко от твърдия говор на Меридианната империя, с който беше свикнала Скарлет.

Тела се изкиска, но поне бе така добра да се изчерви малко.

— Скар, познаваш Джулиан, нали?

— Радвам се да се запознаем, Скарлет — каза с ленива усмивка Джулиан, изкусителен като сянка в Горещия сезон.

Скарлет си даваше сметка, че би трябвало да отвърне с някаква любезност, нещо в смисъл, че и тя се радва на запознанството им, но не можеше да откъсне поглед от ръцете му, все така прилепнали към светлосинята рокля на Тела — пръстите му подръпваха ресните по корсажа й, сякаш Тела беше подарък, който той нямаше търпение да отвори.

Джулиан беше на острова от няма и месец. Когато бе слязъл с олюляваща се походка от кораба си, висок и красив, със златистокафява кожа, всички жени бяха затаили дъх. За кратко дори Скарлет усети световъртеж, но като умно момиче спря да му обръща внимание.

— Тела, може ли да дойдеш за малко? — Успя да кимне учтиво на Джулиан, но веднага щом двете се отдалечиха достатъчно, за да не ги чува той през бъчвите, прошепна: — Какви ги вършиш?

— Скар, скоро ще се омъжваш. Мислех, че си наясно какво се случва между мъж и жена, когато останат насаме — каза Тела и я сръчка закачливо с лакът.

— Не за това говоря. Знаеш какво ще стане, ако татко разбере.

— Точно затова не планирам да разбира.

— Говоря ти сериозно — ядоса се Скарлет.

— И аз. Ако татко разбере, просто ще измисля начин да обвиня теб. — Тела се усмихна кисело. — Но ти едва ли си слязла тук да говорим за това — добави тя и сведе поглед към писмото в ръцете на сестра си.

Меката светлина на лампа се отрази в металическите ръбове на хартията и ги подпали в златно, цвета на вълшебствата, копнежите и обещанията за идни неща. Адресът върху плика пламна със същото великолепие.

Госпожица Скарлет Драгна,

Трисда,

Завладените острови на Меридианната империя

(до изповедалнята)

Очите на Тела грейнаха, вперени в лъскавия надпис. Тя открай време харесваше красивите неща, точно като младежа, който я чакаше в момента зад бъчвите. Случваше се Скарлет да загуби някоя своя красива дрънкулка и после да я намери скрита в стаята на сестра си.

Но Тела не посегна да вземе писмото. Ръцете й останаха отпуснати покрай тялото, сякаш тя не искаше да има нищо общо с него.

— Още едно писмо от графа? — Изплю титлата през зъби, сякаш мъжът, който я носеше, бе самият дявол.

Скарлет отвори уста да защити годеника си, но Тела вече ясно бе дала да се разбере какво мисли за годежа й. Нямаше значение, че уредените бракове са нещо нормално в останалата част от Меридианната империя, нито че от месеци графът засипваше Скарлет с мили писма. Не, Тела просто отказваше да проумее как е възможно сестра й да се омъжи за човек, когото никога не е виждала. Само че перспективата да се омъжи за човек, когото не познава, плашеше Скарлет много по-малко от мисълта да остане на Трисда.

— Е — подкани я Тела, — ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Не е от графа — прошепна Скарлет, защото не искаше морякът да ги чуе. — От господаря на Каравала е.

— Отговорил ти е? — Тела грабна писмото. — Богу зъбите!