Стефани Гарбър - Каравал

— Легендата имал план — продължи тя. — Елантин скоро щели да я коронясат за императрица на Меридианната империя и Легендата вярвал, че ако изнесе представление на коронацията, ще спечели славата и парите, необходими да се ожени за Аналиса. Само че не го допуснали до тържествата, защото нямал талант.

— Аз бих го допуснала — заяви Тела.

— И аз — добави Скарлет.

Баба се намръщи.

— Ако ще ме прекъсвате, няма да ви разказвам повече.

Скарлет и Тела нацупиха устнички в малки розови сърца.

— По онова време Легендата не знаел никакви магии — продължи баба, — но вярвал в историите, които бил чувал от баща си. От него бил научил, че на всеки човек се пада по едно неосъществимо желание, само едно, стига да го иска повече от всичко и да намери малко магия, която да му помогне. И така, Легендата тръгнал да търси жена, която е изучавала вълшебства.

— Имаш предвид вещица — прошепна Скарлет.

Баба замълча, а очите на малката Скарлет и още по-малката Тела станаха големи колкото десертни чинии, докато стъклената стая се преобразяваше във вътрешността на островърха дървена колиба. Разказът на баба оживяваше пред очите им. Жълти восъчни свещи висяха от тавана наобратно и изливаха кремавия си пушек в грешната посока.

В средата на всичко това една жена с червена като ярост коса седеше срещу стройно момче, главата му заслонена от тъмен цилиндър. Легендата. Скарлет не виждаше ясно лицето му, но позна шапката. Тя беше запазената му марка.

— Жената го попитала какво иска най-много на света — поде отново баба — и Легендата отговорил, че желае да предвожда най-великата трупа от актьори в историята, за да спечели своята истинска любов Аналиса. Но жената го предупредила, че не може да получи и двете неща. Трябвало да избере едното. Легендата бил колкото красив, толкова и горделив, затова сметнал, че жената греши. Казал си, че стане ли веднъж прочут, лесно ще се ожени за любимата. Затова си пожелал славата. Казал, че иска представленията му да са легендарни. Вълшебни.

Вятър прониза стаята и угаси всички свещи освен онази, която осветяваше Легендата. Скарлет не виждаше ясно лицето му, но можеше да се закълне, че нещо в него се промени, сякаш внезапно се бе сдобил с още една сянка.

— Промяната започнала веднага — обясни баба. — Магията се подхранвала от искрения копнеж на Легендата, искрен и наистина силен. Вещицата му казала, че представленията му ще са единствени по рода си, че ще свързват в едно фантазията и реалността по начин, какъвто светът не познава. Но го предупредила, че желанията си имат цена и че колкото повече играе, толкова повече ще се превръща в персонажите, които пресъздава. Ако играел ролята на злодей, щял наистина да се превърне в такъв.

— Това значи ли, че е злодей? — попита Тела.

— Ами Аналиса? — добави с прозявка Скарлет.

Баба въздъхна.

— Вещицата не излъгала, че Легендата не може да има едновременно слава и Аналиса. След като се превърнал в Легендата, той вече не бил момчето, в което Аналиса се влюбила, затова тя се омъжила за друг и му разбила сърцето. Той станал наистина прочут, но обвинил нея, че го е предала, и се заклел никога да не обича отново. Някои вероятно биха го нарекли злодей. Други биха казали, че магията му го приближава до боговете.

Малката Скарлет и ще по-малката Тела вече бяха преполовили пътечката към съня, очите им бяха повече затворени, отколкото отворени, но устните им едновременно се извиха в полумесеци. Устните на Тела оформиха думата „злодей“, а тези на Скарлет се усмихнаха, когато баба спомена за магията на Легендата.

Секарлет се събуди с усещането, че е загубила нещо важно. Обикновено отваряше неохотно очи и бавно се протягаше, преди да се смъкне от леглото и да се огледа предпазливо, но днес се надигна моментално.

Светът под нея се люлееше.

— Хей, внимавай, моля те — каза Джулиан и се протегна да я спре, преди да се е изправила в лодката… ако миниатюрният съд, на който се намираха, можеше да се нарече така. Беше по-скоро сал и едва побираше двама им.

— Колко време съм спала? — Скарлет стисна силно ръбовете на плавателния съд, като се оглеждаше трескаво.

Срещу нея Джулиан гребеше с две весла, потапяше ги внимателно във водата, за да не я опръска. Водата беше странна, почти розова на цвят с малки тюркоазени въртопи, които се разширяваха под косите лъчи на медното слънце.

Беше сутрин, но едва ли първата, откакто Скарлет спеше. Когато бе видяла за последно Джулиан, лицето му беше гладко избръснато, а сега тъмна четина, поне на два дни, покриваше челюстта му. Изглеждаше дори по-неблагонадежден отпреди.