Стефани Гарбър - Каравал

— Ах ти, негодник такъв! — писна Скарлет и го зашлеви през лицето.

— Ох! Това пък защо го направи? — Рубинен отпечатък разцъфна на бузата му. Цветът на гнева и наказанието.

Ужас изпълни Скарлет. Случвало се бе трудно да обуздава езика си, но никога не беше удряла човек.

— Съжалявам! Не знам защо те ударих! — Стисна ръбовете на пейката и се напрегна за ответния удар.

Но той така и не дойде.

Бузата на Джулиан червенееше гневно, мускули играеха по челюстите му, но той не понечи да я докосне.

— Няма нужда да се страхуваш от мен. Никога не съм удрял жена. — Спря да гребе и я погледна в очите. За разлика от прелъстителния поглед в избата или хищническия, който Скарлет помнеше от плажа, сега той не направи опит нито да я очарова, нито да я уплаши. Под коравата му външност се долавяше отглас от изражението, което бе изопнало лицето му, докато баща й биеше Тела. В онзи миг Джулиан бе изглеждал точно толкова ужасен, колкото се чувстваше Скарлет.

Следата от шамара избледняваше, а с нея се отля и част от страха на Скарлет. Не всички реагираха като баща й.

— Извинявай — успя да каже тя. — Но с Тела не биваше да… я чакай. — Ужасното чувство, че е изгубила нещо жизненоважно, отново я заля. Нещо с меденоруса коса и ангелско лице с дяволита усмивка. — Къде е Тела?

Джулиан потопи веслата във водата и този път изпръска Скарлет. Ледени капки се изляха в скута й.

— Ако си направил нещо на Тела, кълна се, че…

— Успокой се, Карлита…

— Скарлет.

— Все тая. Сестра ти е добре. Чака ни на острова. — И посочи с греблото.

Скарлет отвори уста да възрази, но когато видя накъде сочи морякът, възраженията й се стопиха като меко масло на върха на езика й.

Островът на хоризонта изобщо не приличаше на Трисда. Вместо черен пясък, скалисти заливчета и грозновати шубраци, това парче земя беше зелено и живо. Искряща мъглица се вихреше по склоновете на зелени, обрасли с дървета планини, които се издигаха към небето като гигантски изумруди. От билото на най-високия връх син водопад се лееше като разтопени паунови пера и се губеше в пръстена от изгревно обагрените облаци, които танцуваха около това приказно парче земя.

Островът на мечтите.

Островът на мечтите. Скарлет не беше чувала за този остров, преди да прочете името му в поканите за Каравала, ала въпреки това бе убедена отвъд всяко съмнение, че именно той се издига сега пред погледа й. Частният остров на Легендата.

— Извади късмет, че проспа пътуването дотук. Гледките не бяха толкова колоритни — каза Джулиан, все едно й е направил услуга. Ала колкото и примамлив да изглеждаше този остров, мисли за друг тежаха в съзнанието й.

— Колко далече сме от Трисда? — попита тя.

— Намираме се някъде между Завладените острови и Южната империя — отговори лениво Джулиан, сякаш се разхождаха по плажа до имението на баща й.

Всъщност Скарлет никога не се беше отдалечавала толкова от дома си. Солени пръски ужилиха лицето й и очите й засмъдяха.

— От колко дни ни няма?

— Днес е тринайсети. Но преди да си ме ударила пак, нека ти кажа, че сестра ти ви спечели малко време — нагласи нещата да изглеждат така, все едно са ви отвлекли.

Скарлет си спомни в какво състояние беше намерила стаята си — обърната надолу с главата.

— Затова ли в стаята ми цареше хаос?

— Освен това е оставила и бележка за откуп — добави Джулиан. — Така че, когато се върнеш, ще можеш да се омъжиш за своя граф и да си живеете дълго и щастливо.

Скарлет трябваше да признае, че сестра й е постъпила умно. Но ако въпреки това баща им откриеше истината, щеше да побеснее… особено сега, когато до сватбата й оставаше само седмица. В главата й се роди образ на лилав огнедишащ дракон и прибули зрението й с пепелявите оттенъци на тревогата.

Но може би идването на този остров си заслужаваше риска. Сякаш самият вятър й нашепна тези думи, напомняйки й, че тринайсети е датата, спомената в писмото на Легендата. „Пристигналите по-късно не ще участват в играта и губят шанса си да спечелят тазгодишната награда от едно желание.“

Скарлет се опита да обуздае вълнението си, но детето в нея отпиваше жадно от този нов свят. Цветовете тук бяха по-ярки, по-плътни, по-остри. В сравнение с тях, всички предишни багри изглеждаха промити и недохранени.

С приближаването им към острова облаците придобиваха лъскавината на кован бронз, сякаш щяха всеки миг да се подпалят вместо да се излеят в дъжд. Това я подсети за писмото на Легендата, чиито позлатени ръбове сякаш припламваха при досега си със светлина. Знаеше, че трябва незабавно да потегли назад към Трисда, но мисълта за нещата, които би могла да открие тук, на частния остров на Легендата, я изкушаваше като онези безценни мигове рано сутрин, когато можеше или да се събуди и да се изправи лице в лице с безмилостната реалност на деня, или да полежи още със затворени очи и да си мечтае за прекрасни неща.