Стефани Гарбър - Каравал

Нямаше друг избор, освен да скочи.

Въздухът напусна стремително дробовете й, заместен от нещо студено, което не ставаше за дишане. Виждаше единствено бял цвят. Всичко беше бяло. Дори розовотюркоазените вихри на водата избледняха до плашещи оттенъци на леденобяло. Главата й изскочи над повърхността и Скарлет си пое жадно дъх, дъх, който я опари болезнено.

Опита се да заплува срещу течението като Джулиан, но веднага разбра, че той е бил прав. Корсетът около гърдите й беше твърде стегнат, а натежалите метри плат около краката й я спъваха. Риташе трескаво, но без полза. Колкото повече се бореше Скарлет, толкова по-голяма съпротива оказваше океанът. С мъка се държеше на повърхността. Студена вълна се разля над главата й и я повлече надолу. Чувстваше се толкова студена и толкова тежка. Дробовете й горяха, напразно риташе с крака да се издигне нагоре. Сигурно така се е чувствал Фелипе, когато баща й го давеше. „Заслужаваш такава смърт“ — каза част от нея. Водата я натискаше като ръце, надолу, надолу, надолу… надолу…

— Нали уж можеше да плуваш. — Джулиан я издърпа нагоре, докато главата й не проби повърхността. — Дишай. Бавно — предупреди я той. — На малки глътки.

Въздухът все така изгаряше дробовете й, но Скарлет успя да избълва:

— Ти ме остави.

— Защото каза, че можеш да плуваш.

— Роклята ме дър… — Скарлет млъкна, усетила как тежката одежда я повлича отново към дъното.

Джулиан си пое рязко въздух.

— Ще можеш ли да се задържиш за малко на повърхността без моя помощ?

Размаха нож в свободната си ръка и преди Скарлет да е отговорила, се гмурна под водата.

Сякаш минаха векове, преди Скарлет да усети ръката му около кръста си. После върхът на ножа опря в гърдите й. Тя затаи дъх, докато морякът срязваше корсета по дължина. Ръката около кръста й се стегна, стегна се нещо и в гърдите на Скарлет. Такава физическа близост с мъж беше нещо ново за нея. Опита се да не мисли какво вижда или усеща Джулиан, докато се бори с роклята й. Накрая успя да я измъкне през краката й. Скарлет остана по тънка долна риза, прилепнала към мокрото й тяло.

Джулиан изплува задъхан на повърхността и оплиска лицето й с вода.

— Сега ще можеш ли да плуваш? — попита с усилие той.

— А ти? — попита дрезгаво Скарлет. Дори да говори й беше трудно. Имаше чувството, че току-що се е случило нещо много интимно, но може би само от нейна гледна точка беше такова. Подозираше, че морякът неведнъж е виждал момичета по бельо.

— Да не губим сили в приказки. — Джулиан заплува отново, но не избърза напред, а поддържаше нейното темпо, било защото се тревожеше за нея, било защото подводното упражнение с роклята й го беше уморило.

Течението все така я дърпаше надолу, но без тежката рокля Скарлет имаше сили да се бори с него. Наближи блестящия бял бряг на острова едновременно с Джулиан. Отблизо пясъкът изглеждаше дори по-пухкав. Всъщност беше толкова пухкав, че приличаше на сняг. Много повече сняг, отколкото беше виждала на Трисда. Неподвижни облаци от вълшебно бяло, студен килим, проснат от край до край върху брега.

И зловещо недокоснат.

— Не се предавай точно сега. — Джулиан я стисна за ръката и я задърпа към съвършената белота. — Хайде, не трябва да спираме.

— Чакай… — Скарлет обходи отново с поглед хрупкавия сняг. И той отново й напомни за глазурата на торта. От онези глазури, които бе виждала във витрините на пекарните, съвършени и гладки, без никаква следа от стъпките на Тела.

— Къде е сестра ми?

Прозирните облаци на острова се бяха изместили пред слънцето и хвърляха сиво-сини сенки върху брега. Изгубил белотата си, недокоснатият сняг в краката на Скарлет й намигаше с виолетови искрици, сякаш се смееше на някаква тайна шега.

— Къде е Тела? — повтори тя.

— Сигурно съм я оставил на друго място, по-нагоре или по-надолу по плажа. — Джулиан посегна да я хване отново за ръката, но Скарлет се дръпна. — Трябва да се движим, иначе ще измръзнем. Стоплим ли се, ще потърсим сестра ти.

— Ами ако и тя замръзва? Донатела! — извика Скарлет през тракащи зъби. Снегът под краката й и мократа долна риза я вледеняваха, беше й по-студено дори от онази нощ, когато баща й я беше оставил да спи навън, след като разбра, че Тела е целунала момче за първи път. Въпреки това Скарлет нямаше да тръгне, преди да е намерила сестра си. — Донатела!

— Стига си крещяла. — Мокър и гол до кръста, Джулиан изглеждаше по-опасен откогато и да било. А и явно губеше търпение, ако се съдеше по сърдития му поглед. — Сестра ти не измръзва, защото не беше мокра, когато я оставих на брега. Беше си суха, с палто и ръкавици. Не знам къде е, но няма да измръзне, за разлика от нас. Трябва да тръгнем към онези дървета.