Стефани Гарбър - Каравал

— Може ли вече да се обърна? — попита Джулиан. — Едва ли имаш нещо, което да не съм виждал преди.

Скарлет моментално се сети за решителността, с която я бе сграбчил през кръста, докато срязваше роклята й във водата, и споменът разпали гъдел от гръдната й кост чак до слабините.

— Благодаря, че ми го напомняш.

— Не говорех за теб. Почти нищо не видях от твоите…

— Млъкни, ако обичаш. Но иначе, да, можеш да се обърнеш — каза тя. — Връзвам си ботушите.

Когато вдигна поглед, с негодувание установи, че дрехите, които Легендата беше избрал за Джулиан, нямаха нищо общо с нейните.

Погледът й се плъзна от синия като нощ шал около врата към прилепналата тъмночервена жилетка. Сако в наситен син цвят подчертаваше силните му рамене и тънкия кръст. Единственият моряшки елемент в тоалета му беше коланът с кания и нож, стегнат ниско на хълбоците върху хубавите прави панталони.

— Изглеждаш… различен — каза Скарлет. — Не приличаш на хулиган, който току-що се е бил в кръчмата.

Джулиан поизправи гръб, сякаш поласкан от комплимента, макар че думите й не бяха предназначени да го ласкаят. Или бяха? Не беше честно да изглежда толкова добре, съвършено почти, не и човек, който я вбесяваше постоянно. Макар че дори в хубавите си дрехи Джулиан трудно би могъл да мине за джентълмен, при това не само заради небръснатото си лице или въздългата кестенява коса. Не, у него просто имаше нещо диво, което одеждите на Легендата не можеха да опитомят. Острите равнини на лицето му и живият поглед в кафявите му очи не можеха да бъдат смекчени само защото носеше шалче или… джобен часовник?

— Това открадна ли го? — попита Скарлет.

— Взех го назаем — поправи я той и завъртя верижката около пръста си. — Също като дрехите, които ти носиш. — Претегли я с поглед и кимна одобрително. — Сега разбирам защо ти е изпратил билети.

— Това пък какво трябва да оз… — Скарлет млъкна без време, зърнала отражението си в огледалния панел на един голям часовник. Скучните цветове ги нямаше, сега роклята беше във вишневочервено — цвета на съблазънта и тайните. Стилна редица от панделки се спускаше по прилепналия корсаж с дълбоко обло деколте, допълнена от турнюр с много воланчета в същия цвят. Полите на роклята очертаваха фигурата й, пет реда различни материи се наслагваха една под друга, вишневочервени коприна и тюл се редуваха с черна дантела. Дори ботушите бяха различни — вместо скучната кафява кожа, сега представляваха комбинация от черен велур и дантела.

Скарлет прокара ръце по материята на роклята да провери дали огледалото или светлината не й играят номера. Или е сбъркала в първоначалната си преценка за дрехата, объркана от студа и шеметните събития? Ала дълбоко в себе си Скарлет знаеше, че има само едно обяснение. Легендата й беше дал вълшебна рокля.

Магии от този сорт би трябвало да съществуват само в детските приказки, ала роклята беше съвсем истинска, така че… Скарлет не знаеше какво да мисли. Детето в нея я обожаваше; порасналата Скарлет се чувстваше неудобно в дрехата, без значение дали беше вълшебна, или не. Баща й никога не би позволил да облече нещо толкова фрапантно и макар той да не беше тук сега, Скарлет бе свикнала да избягва светлината на прожекторите и не обичаше вниманието.

Беше хубаво момиче, но предпочиташе да крие хубостта си. Наследила бе гъстата тъмна коса на майка си, която подчертаваше смуглата й кожа. Лицето й беше по-кръгло от това на Тела, с малко носле и големи светлокафяви очи, които твърде често издаваха чувствата й.

За миг почти й се прииска скучната бежова рокля да се върне. Никой не забелязваше момичетата с грозни дрехи. Дали пък, ако се съсредоточи върху това, роклята няма да се промени отново? Направи опит да си представи дреха с по-обикновена кройка и цветове, но вишневата рокля си остана предизвикателна и прилепнала към форми, които Скарлет би предпочела да скрие.

Казаното от Джулиан прозвуча в главата й — „Сега разбирам защо ти е изпратил билети“ — и тя се зачуди дали не е избягала от опасните бащини игри на Трисда само за да се превърне в добре облечена фигура върху нова игрална дъска.

— Ако си в състояние да откъснеш очи от отражението си — предложи Джулиан, — може да потърсим сестра ти, която толкова държиш да откриеш, става ли?

— Мислех, че и ти се тревожиш за нея — каза Скарлет.

— Значи имаш твърде високо мнение за мен. — Джулиан направи крачка към вратата и в същия миг всички звънци и камбанки в магазина забиха.