Стефани Гарбър - Каравал

— Може би съм се надявал да се появиш?

Но на Скарлет й бе трудно да повярва, че просто си е стоял там и я е чакал, особено предвид начина, по който си бе тръгнал от магазина. Премълчаваше нещо. Или пък нея я гонеше параноята, след като за втори път бе изгубила сестра си в магазина за часовници. Каза си, че двете скоро ще се съберат. Ами ако не успееше да я намери, след като влезе в Каравала?

Отблизо дървената къща изглеждаше още по-голяма, протегнала снага към небето, гредите й сякаш продължаваха да растат. Скарлет трябваше да извие глава назад, за да я види цялата. Желязна ограда, висока петнайсетина метра, се виеше около къщата, излята във форми, едновременно вулгарни и невинни, които сякаш се движеха като по театрална сцена. Палави момчета гонеха скокливи момичета. Вещици яздеха тигри, императори седяха на гърба на слонове. Крилати коне теглеха каляски. А в центъра на всичко това висеше алено знаме, бродирано със сребърния символ на Каравала.

Ако Тела беше тук, двете сигурно щяха да се разкискат, както го правят сестрите по целия свят. Тела щеше да се престори, че не е особено впечатлена, но тайничко щеше да се възхищава на гледката. Не беше същото с този непознат моряк, който не изглеждаше нито впечатлен, нито възхитен.

Е, Джулиан все пак й беше спасил живота и Скарлет трябваше да признае, че явно не е негодникът, за когото се представяше, но по всичко личеше, че не е и обикновен моряк.

Сега той изгледа с подозрение портата и гърбът му се изпъна, цялата му стойка излъчваше напрежение. Небрежното спокойствие, което бе демонстрирал на лодката, изчезна без следа, сега Джулиан приличаше на натегната пружина, като човек, който се готви за битка.

— Мисля, че трябва да заобиколим и да потърсим вход — каза той.

— А знамето? — възрази Скарлет. — Би трябвало да се влиза оттук.

— Не, мисля, че входът е по-надолу. Довери ми се.

Нямаше никакво намерение да му се доверява, но след последната си грешка явно и самата тя не заслужаваше доверие. А и не искаше пак да остава сама. Изминаха двайсетина метра покрай оградата и стигнаха до още едно знаме.

— Изглежда съвсем същото като другото…

— Добре дошли! — Тъмнокожо момиче, яхнало велосипед с едно колело, се появи иззад знамето и прекъсна Скарлет. — Идвате тъкмо навреме. — Момичето направи пауза и един по един стъклените фенери по върха на оградата лумнаха в пламъци. Ярки златно-сини пламъчета… като цвета на детските мечти, помисли си Скарлет.

— Прекрасно е, нали? Всеки път ме кара да затая дъх. — Момичето на странния велосипед плесна с ръце. — Добре. Преди да ви пусна обаче, трябва да видя билетите ви.

Билетите. Скарлет съвсем беше забравила за билетите.

— Ами…

— Спокойно, любима, у мен са. — Джулиан преметна ръка през раменете й и я притисна неочаквано силно. Наистина ли я бе нарекъл „любима“?

— Влез в роля, ако обичаш — прошепна той в ухото й, докато бъркаше в джоба си. Извади оттам два билета, смачкани и поизбелели от допира си с океана.

Скарлет прехапа език и не каза нищо, когато името й се появи на първия билет. После момичето с велосипеда вдигна другия към един от пламтящите фенери на портата.

— Странно. Рядко виждаме билети без имена.

— Проблем ли има? — попита Скарлет, внезапно притеснена.

Велосипедистката сведе поглед към Джулиан и за пръв път жизнерадостният й поглед помръкна.

Скарлет тъкмо се канеше да обясни как е получила билетите, когато Джулиан я стисна още по-силно през раменете — един вид предупреждение — и каза вместо нея:

— Изпрати ни ги Легендата. Двамата с тази млада дама ще се женим. Билетите са подарък за годеницата ми Скарлет.

— О! — Велосипедистката плесна отново с ръце. — Знам всичко за вас двамата! Специалните гости на Легендата. — Вгледа се внимателно в Скарлет. — Трябваше да позная името ви. Моля да ми простите. Имената са толкова много, че понякога дори своето забравям — добави тя и се разсмя на шегата си.

Скарлет направи опит да се разсмее на свой ред, но мислеше единствено за ръката на Джулиан около раменете си и как я бе нарекъл своя годеница.

— Непременно ги пазете. — Велосипедистката бръкна през решетките на портата и подаде билетите на Джулиан. За миг погледът й се спря върху него, сякаш се канеше да каже още нещо. После, изглежда, се отказа. Откъсна от него втренчения си поглед, бръкна в джобчето на жилетката си — цялата съшита от кръпки — и извади свитък черна хартия. — Така, преди да ви пусна, трябва да ви съобщя нещо. — Ускори темпото, с което въртеше педалите, и около нея се разхвърча сняг. — То ще се повтори още веднъж, след като влезете. Легендата иска всички да чуят съобщението по два пъти. — Изкашля се и завъртя още по-бързо педалите. — Добре дошли на Каравала! Най-великото представление по суша и вода. Тук ще преживеете повече чудеса, отколкото хората виждат за цял живот. Тук ще отпивате вълшебство от чаша и ще си купите мечти в бутилка. Но преди да се потопите в нашия свят, трябва да запомните, че това е просто игра. Случващото се зад тази порта може да ви уплаши или развълнува, но не допускайте да ви подведе. Ние ще се опитаме да ви убедим, че е истинско, но всъщност всичко е само представление. Цял един свят от привидности. И макар че искаме да ви вземем ума, внимавайте да не го изгубите. Сбъдващите се мечти са красиви, но могат да се превърнат в кошмари, когато хората не искат да се събудят.