Стефани Гарбър - Каравал

— Недей. — Тя се дръпна назад като опарена. — Ако ще оставаме заедно, повече да няма от… от това, освен ако не е крайно необходимо. Аз все още имам истински годеник. Само защото твърдим, че сме сгодени, не значи да се държим като такива, когато никой не гледа.

Едното ъгълче на устните му се кривна нагоре.

— Значи няма да ме издадеш?

Точно с него Скарлет не би искала да си сътрудничи. Но по-важно бе да не остане на острова повече от един ден. Джулиан и преди беше участвал в играта, а Скарлет имаше чувството, че ще се нуждае от помощта му, ако иска бързо да намери сестра си.

Точно тогава нови хора пристигнаха при портата. Скарлет чуваше далечната врява на разговора им и ехото от ръкопляскането, с което велосипедистката подчертаваше думите си.

Откъм къщата се чу звук на цигулка, по-богат и от най-тъмния шоколад. Музиката се изля навън и зашепна в ухото на Скарлет, а усмивката на Джулиан стана прелъстителна, цялата безсрамни извивки и обещания. Покана да посети места, за които възпитаните млади дами дори не помислят. Усмивка, несъмнено убеждавала куп други момичета да… не, няма да мисли за това, реши Скарлет.

— Хич не ме гледай така. Не ми действа.

— Точно затова е толкова забавно.

Скарлет обичаше баба си, но за нея тя беше от онези жени, които не могат да се примирят със старостта. В последните години от живота си не правеше друго, освен да възхвалява младостта си. Колко била красива. Как я обожавали мъжете. Как била на Каравала и носила лилава рокля, за която всички момичета й завиждали.

Многократно беше показвала роклята на Скарлет. Когато беше малка и преди да намрази лилавия цвят във всичките му оттенъци, Скарлет вярваше, че това наистина е най-красивата рокля на света.

— Може ли да я пробвам? — попита тя един ден.

— Не, разбира се! Тази рокля не е играчка.

След това баба скри роклята и повече не я извади. Но роклята остана в спомените на Скарлет.

Сети се за роклята и тази вечер, докато двойната врата на къщата с куличките се отваряше. И се зачуди дали баба й наистина е била на Каравала, защото не можеше да си представи как лилавата й рокля би привлякла нечие внимание на такова вълшебно място.

Дебел червен килим приглушаваше стъпките й, меки златни светлини облизваха ръцете й с топли и нежни целувки. Беше горещо, макар едва допреди миг светът да тънеше в студ. Топлината имаше вкус на светлина, припукваше като мехурчета по езика й и се спускаше захарна към дробовете, разливаше приятен гъдел по цялото й тяло чак до върховете на пръстите.

— Това… — Думите й изневериха. Искаше да каже, че е красиво, великолепно. Ала тези определения изведнъж й се сториха твърде обикновени, за да опишат едно толкова необикновено място.

Защото отвътре къщата с кулите не беше такава, каквато изглеждаше отвън. Двойната врата, през която влязоха с Джулиан, не ги отведе във вътрешността на къща, а на балкон, макар че въпросният балкон беше толкова голям, че на свой ред напомняше малка къща. Вместо таван имаше балдахин от кристални полилеи, подът беше покрит с плюшени килими с цвета на червени боровинки, по краищата му имаше позлатен парапет и колони като арки, драпирани с червени кадифени завеси.

Завесите се затвориха с хорово шумолене миг след като Скарлет и Джулиан стъпиха на балкона, но не преди Скарлет да е зърнала великолепието, което лежеше отвъд.

Джулиан не изглеждаше впечатлен, само се изсмя мрачно на нейната ококорена физиономия.

— Все забравям, че за пръв път напускаш своя малък остров.

— Всеки би се впечатлил — възрази Скарлет. — Видя ли другите балкони? Бяха поне… десетки! А долу има цяло миниатюрно кралство.

— А ти какво очакваше — нормална къща?

— Е, не. Определено изглеждаше доста по-голяма от нормалните къщи. — Но не толкова, че да побере света под балкона. Неспособна да удържи вълнението си, Скарлет се приближи до парапета, но на крачка от спуснатите червени завеси се поколеба.

Джулиан застана до нея и дръпна леко една от завесите.

— Мисля, че не трябва да ги пипаме — каза Скарлет.

— Или пък тъкмо затова ги затвориха точно когато влязохме — за да ги отворим. — И дръпна още завесата.

Скарлет беше сигурна, че Джулиан нарушава някакво правило, но въпреки това се наведе да хвърли поглед на вълшебното царство, проснало се десетина етажа по-долу. Калдъръмените му улици приличаха на онези, по които бяха минали по-рано с Джулиан, само че това селце далеч не беше изоставено. Приличаше на оживяла книжка с приказки. Скарлет се дивеше на яркоцветните остри покриви, полазените от мъх кули, бисквитените къщурки, грейналите златни мостове, настланите със сини тухли улички и ромонящите фонтани, всичко това огряно от фенери със запалени свещи, които висяха буквално навсякъде и потапяха градчето в странно безвремие между деня и нощта.