Стефани Гарбър - Каравал

Замълча. Въртеше педалите толкова бързо, че спиците на колелото сякаш изчезнаха. Двете крила на портата от ковано желязо се открехнаха.

— Ако сте тук, за да участвате в играта, тръгнете по тази пътека. — Лъкатушна алея вляво от момичето грейна, осветена от локвички горящ сребърен восък, досущ звездна пътечка в мрака. — Ако сте дошли да гледате… — Момичето кимна надясно. Внезапен порив на вятъра разлюля и разбуди за живот висящи хартиени фенери, които хвърлиха тиквенооранжев светлик върху изкачваща се нагоре пътечка.

Джулиан наклони глава към Скарлет.

— Не ми казвай, че се колебаеш. Не си дошла само да гледаш, нали?

— Разбира се — потвърди Скарлет, но все пак се поколеба, преди да пристъпи в другата посока. Плъзна поглед по свещите, чиито пламъчета трептяха в нощта, към сенките, които се криеха зад тъмните дървета и цветните храсти, обточващи осветения път към играта.

„Ще остана само един ден“ — напомни си тя.

Небето беше черно, а луната гостуваше другаде, когато Скарлет направи първата си крачка в Каравала. Само няколко бунтовни звезди стояха на поста си в небесата и гледаха как двамата с Джулиан пресичат прага на портата от ковано желязо към свят, който според мнозина съществуваше само в детските приказки.

Докато останалата част от вселената тънеше в мрак, голямата къща грейна в светлини. Прозорците излъчваха маслено сияние, което превръщаше цветните сандъчета в люлки, пълни със звезден прах. Цитрусовия аромат отпреди го нямаше. Сега въздухът беше гъст като сироп и много по-сладък от този на Трисда, но въпреки това горчеше в устата на Скарлет.

Заради Джулиан. Заради тежестта на ръката му върху раменете й и заради начина, по който беше използвал прегръдката, за да пробута лъжите си. При портата беше твърде изнервена, за да спори, твърде нетърпелива да влезе и да намери сестра си. Но сега започваше да се пита дали не се е забъркала в поредната каша.

— Какво беше това? — попита тя накрая и се изтръгна от прегръдката му, след като подминаха велосипедистката, но преди да са стигали до голямата двойна врата на къщата. Спря току пред кръга от призивна светлина, до един фонтан, където ромонът на водата щеше да погълне думите им, в случай че някой друг вървеше по пътеката. — Защо просто не каза истината?

— Истината? — Джулиан издаде мрачен звук, който само бегло напомняше смях. — Истината нямаше да й хареса.

— Но нали имаш билет? — изтъкна Скарлет с чувството, че някаква шега й убягва.

— Сигурно си мислиш, че онова момиче е мило и щеше да ме пусне при всички случаи. — Джулиан пристъпи към нея. — Не забравяй какво ти казах в магазина за часовници — повечето хора тук не са такива, каквито изглеждат. Онова момиче изнесе представление, чиято цел беше да се успокоиш и да смъкнеш гарда си. Уж не искат да си изгубим ума, но всъщност точно това е целта на играта. Легендата това обича, да… играе.

Думата се търкулна с известно забавяне от устата му, сякаш бе искал да каже нещо друго и бе променил решението си в последния момент.

— Тук всеки гост се избира по конкретна причина — продължи той. — Затова, ако се чудиш защо излъгах, ще ти кажа. Защото резервната покана не е била предназначена за обикновен моряк.

„Вярно — помисли си Скарлет, — била е предназначена за граф.“

Сърцето й се сви от страх, когато си спомни колко конкретен беше в писмото си Легендата. Третият билет беше за годеника й. Не за дивака, който стоеше до нея и развързваше шалчето си. Скарлет бе поела достатъчно голям риск с решението си да остане и да участва в играта за един ден. Преструвката, че е сгодена за Джулиан, беше покана за наказание. Кой знае какво им предстоеше, заедно, като част от играта?

Да, Джулиан й беше помогнал по-рано, но тя се бе включила в лъжата му, а това винаги имаше последствия. Целият й живот го доказваше.

— Трябва да се върнем и да кажем истината — заяви тя. — Иначе няма да се получи. Ако годеникът ми или баща ми разберат, че съм се преструвала на твоя…

В следващия миг Скарлет се оказа притисната до фонтана, а Джулиан надвисна над нея, опрял ръце от двете й страни.

— Карлита, успокой се. — Гласът му прозвуча необичайно меко, макар че на Скарлет, оказа се, й бе невъзможно да се отпусне. С всяка дума той се навеждаше все по-близо, докато къщата и светлините не изчезнаха, изместени от лицето му. — Нито баща ти, нито безценният ти граф ще разберат за това. Влезем ли в къщата, само играта ще бъде от значение. Тук никой не се интересува от хората извън този остров.