Стефани Гарбър - Каравал

Скарлет се изсмя нервно и се задави.

— Това не ми звучи като изгодна сделка. — А и как изобщо може да се заеме нечий глас?

— Искам го само за час — каза Алги. — Ще ти е нужно поне толкова време да стигнеш до дима, да влезеш в къщата и да започнеш играта, а аз ти предлагам да те пусна вътре веднага. — Извади часовник от джоба си и нагласи двете стрелки на дванайсет. — Ако се съгласиш, това устройство ще отнеме гласа ти за шейсет минути, а през тази врата ще влезеш право в сърцето на Каравала.

И би могла да открие сестра си още сега.

Ами ако Алги я лъжеше? Ако вземеше гласа й за повече от час? Как да се довери на човек, когото не познава, особено след предупреждението на Джулиан? Пък и самата идея да загуби гласа си я ужасяваше. С викове така и не бе успяла да спре баща си, когато той биеше Тела, но все пак… Ако приемеше офертата и после се случеше нещо, дори не би могла да извика, би била напълно безпомощна. Ако видеше Тела отдалеч, не би могла да извика името й. Ами ако Тела я чакаше при портата?

Скарлет не познаваше друга стратегия за оцеляване освен предпазливостта. Когато баща й сключваше сделки, почти винаги премълчаваше нещо ужасно. Не можеше да рискува нещо подобно да се случи сега.

— Ще си пробвам късмета с обикновения вход — заяви тя.

Мустаците на Алги провиснаха.

— Ти губиш. Сделката беше добра. — Отвори мозаечната врата и за един светъл миг Скарлет зърна пейзажа през прага — страстно небе от топящи се лимони и пламтящи праскови. Тънки реки, които блестяха като полирани скъпоценни камъни. Засмяно момиче с къдрици като пчелен мед…

— Донатела! — Скарлет хукна към вратата, но Алги я затръшна в лицето й.

— Не! — Скарлет сграбчи колелото и се опита да го завърти, но то се разпадна на пепел и се разсипа на тъжна купчинка в краката й. Скарлет гледаше безпомощно как парчетата на мозайката се разделят и вратата изчезва.

Сглупила бе, като не прие сделката. Тела би го направила. Сигурно точно така бе влязла в Каравала. Тела никога не се тревожеше за бъдещето или за последствията; Скарлет го правеше вместо нея. И макар че би трябвало да чувства облекчение, задето Тела е жива и здрава и наистина е влязла в Каравала, вместо това Скарлет се тревожеше в какви ли беди ще се забърка сестра й. Трябваше да е вътре при нея. А сега беше загубила и Джулиан.

Излезе с бърза крачка от магазина на Касабиан и хукна по улицата. Студът я преряза моментално. Уж не беше прекарала много време в магазина, но утрото вече беше изчезнало ръка за ръка с ранния следобед. Кръглите като кутии за шапки магазинчета тънеха в оловни сенки.

Изглежда, времето течеше по-бързо на този остров. Току-виж мигнала и звездите угаснали. Не само се бе отделила от Тела и Джулиан, но бе изгубила ценно време. Денят изтичаше, а в поканата на Легендата се казваше, че трябва да влезе през главните порти на Каравала най-късно до полунощ.

Леден вятър танцуваше по ръцете й и стягаше студени пръсти около китките там, където ръкавите на роклята не ги покриваха.

— Джулиан! — извика с надежда тя.

Но от доскорошния й придружител нямаше и следа. Беше останала самичка. Не знаеше дали играта е започнала, но вече имаше усещането, че губи.

За миг се уплаши сериозно, че димната колона също е изчезнала, но после я видя. Отвъд тъмните приказни магазинчета ароматните й пръстени все така се издигаха в небето от голям тухлен комин на покрива на една от най-големите къщи, които Скарлет бе виждала в живота си. Четириетажна, с елегантни кулички, тераси и сандъчета за цветя, пълни с ярки и красиви растения — бели ибериси, червени макове и кученца с цвят на портокал. Всички недокоснати от снега, който отново бе започнал да вали.

Скарлет забърза към къщата и в същия миг нови ледени тръпки плъзнаха по гърба й, когато чу нечии стъпки да се приближават и нечий тих смях долетя до нея през бялата вихрушка.

— Значи все пак не си приела офертата на онзи тип с часовниците?

Скарлет подскочи.

— Не се плаши, Карлита, аз съм. — Джулиан излезе от сенките на една сграда в съседство точно когато слънцето се скри зад хоризонта.

— Защо още не си влязъл? — попита тя и посочи към къщата с куличките. Изпитваше смесени чувства — облекчение, че вече не е сама, и нервно напрежение от присъствието на моряка. Само преди няколко минути Джулиан беше избягал като ужилен от магазина с часовниците, а сега вървеше лениво към нея, сякаш разполагаше с цялото време на света.

Когато отговори на въпроса й, тонът му беше топъл и приятелски: