Стефани Гарбър - Каравал

До нея Джулиан изруга. Сякаш бяха наближили източника на димната колона — отвъд още няколко пресечки, пълни с магазини като кутии за шапки, — само дето колоната изведнъж се зави във форма на слънце с вписана в него звезда и сълза, вписана в звездата. Символът на Каравала. Но студът вече бе стигнал до костите на Скарлет; дори миглите й се бяха заскрежили.

— Чакай… какво… ей там! — С трепереща ръка тя махна на Джулиан към „Часовниците на Касабиан“. Отначало бе решила, че витрината просто е обточена с бронзова лента, но после видя, че от другата страна на стъклото, зад гора от махала, тежести и лъскави дървени шкафове, гори огнище. А табелата на вратата гласеше: „Отворено по всяко време“.

Двамата влетяха в магазинчето и там ги посрещна хор от тиктакане, кукувички, секундарници и навиващи се механизми. Иглички се забиха в безчувствените крайници на Скарлет, топлият въздух опари дробовете й. Замръзналите й гласни струни изграчиха безсилно:

— Ехо!

Тик-так.

Так-тик.

Отговориха й единствено зъбни колелца и противотежести.

Магазинът беше кръгъл като циферблат на часовник. Подът беше настлан с мозайка, изобразяваща цифри в различни стилове, а стените и всички останали повърхности почти без изключение бяха покрити с часовници. Някои вървяха назад; други представляваха голи механизми от колелца и пружинки. На задната стена няколко се движеха като мозайки, чиито парченца се стичат към центъра с наближаването на точния час. Тежка заключена стъклена кутия в средата на помещението твърдеше, че джобният часовник в нея връща времето назад. В друг ден експонатите биха пробудили любопитството на Скарлет, но днес единствената й мисъл бе да стигне по-бързо до ревящия кръг от топлина около напаленото огнище.

Не би имала нищо против да се стопи на локва пред него.

Джулиан издърпа решетката и разбута дървата с маша.

— Трябва да си съблечем дрехите.

— Аз… — Скарлет преглътна възраженията си, когато Джулиан тръгна към един висок шкаф с часовник от розово дърво. На пода пред него имаше два чифта ботуши, а на закачалки от двете му страни висяха два ката дрехи.

— Явно някой се грижи за теб. — Подигравателният тон се бе върнал в гласа на Джулиан.

Без да му обръща внимание, Скарлет тръгна към часовника. До дрехите, на позлатена маса, изрисувана с циферблати, имаше тумбеста ваза с червени рози и поднос със сладък хляб, канелен чай и една бележка.

За Скарлет Драгна и нейния придружител.

Искрено се надявам, че успя да дойдеш.

Легендата

Бележката беше написана на същата хартия с позлатени ръбове като писмото, което Скарлет беше получила на Трисда. Дали Легендата си правеше толкова труд за всичките си гости? Трудно й бе да повярва, че е специална, но й се струваше невероятно господарят на Каравала да изпраща лични поздравителни картички и кървавочервени рози на всички свои посетители.

Джулиан се изкашля.

— Може ли? — Морякът се протегна покрай Скарлет, отчупи голямо парче от хляба и свали закачалката с дрехите, предназначени за него. После взе да разкопчава колана на панталоните си. — Ще ме гледаш ли как се събличам? Не че имам нещо против.

Дълбоко засрамена, Скарлет отклони поглед. Този човек нямаше грам чувство за благоприличие.

Тя също трябваше да се преоблече, но нямаше къде да се скрие. Чак сега си даваше сметка колко малко е помещението. Възможно ли бе да се е смалило през последните няколко минути? Между нея и входната врата имаше не повече от десетина стъпки разстояние.

— Ако се обърнеш с гръб към мен, ще можем да се преоблечем и двамата — каза накрая тя.

— Можем да се преоблечем и с лице един към друг. — Усмивка се долавяше в гласа му.

— Не това имах предвид — отбеляза Скарлет.

Джулиан се изхили под нос. Но когато Скарлет събра смелост да вдигне глава, видя, че се е обърнал с гръб към нея. Опита се да не го зяпа. Гърбът му целият беше в мускули, но те не бяха единственото, което привлече вниманието й. Грапав белег загрозяваше пространството между лопатките му. Два други се пресичаха на кръста. Сякаш някой го беше мушкал с нож многократно.

Скарлет преглътна възклицанието си и моментално се почувства гузна. Изобщо не трябваше да го оглежда. Грабна своите дрехи и се фокусира върху непосредствената си задача. Опитваше се да не мисли какво го е сполетяло. Не би искала никой да види нейните белези.

Баща й й оставяше предимно синини и отоци, но тя от години се обличаше сама, без помощта на слугиня, така че никой да не вижда следите от насилието. Този опит би трябвало да й е от полза сега, но дори цял живот да я бяха обличали камериерки, пак щеше да се справи без чужда помощ — роклята, която Легендата й беше оставил, беше разочароващо семпла. Нищо общо с дрехите, които една жена би трябвало да носи на Каравала, поне според нейните представи. Корсет нямаше. Горната част беше в промит бежов цвят, а полите — най-обикновени. Без фуста или турнюр.