Стефани Гарбър - Каравал

— Откъде знаеш? — попита Скарлет.

Джулиан я стрелна със зла усмивка.

— Зная, защото съм играл и преди. — Оттласна се от фонтана. Ярките светлини на къщата с купичките се появиха отново, но Скарлет потръпна зиморничаво.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова добре осведомен. Новината не би трябвало да я изненадва толкова. Още от пръв поглед беше усетила, че не може да му се вярва, но сега по всичко личеше, че крие дори повече тайни под елегантните дрехи, осигурени му от Легендата.

— Значи затова ни помогна да стигнем до острова? Защото си искал пак да играеш?

— Ако кажа, че не е така, че съм го направил, за да ви спася от баща ви, ще ми повярваш ли?

Скарлет поклати глава.

Джулиан сви рамене, издърпа шала от врата си и го метна покрай нея. Шалът цопна с тих плясък във водата на фонтана.

Вече разбираше на какво се дължеше самочувствието му. Защо бе вървял през острова целенасочено, а не с почуда.

— Гледаш ме, сякаш съм направил нещо лошо — укори я той.

Скарлет си даваше сметка, че няма право да бъде разочарована, че двамата се познават бегло и нищо повече, но мразеше да я лъжат. Цял живот я лъжеха.

— Защо толкова искаш да се върнеш на Каравала?

— Нужна ли ми е специална причина? Кой не иска да види вълшебствата на Каравала? Ненадминатите му актьори? Или да спечели някоя от наградите?

— Не ти вярвам. — Изглеждаше логично да се стреми към тазгодишната награда, сбъднатото желание, но нещо дълбоко в нея се съмняваше. Желанията бяха вълшебства, които изискваха да имаш вяра, а Джулиан беше от хората, които вярваха само на очите си.

Играта беше различна всяка година, но се говореше, че някои неща не се променяли. Винаги имало лов на съкровище, свързан с вълшебен предмет — корона, скиптър, пръстен, плочка с надпис или медальон. А победителите от предишната година винаги били поканени отново, при това с придружител по техен избор. Не че това би било особено ценно в очите на Джулиан — той явно умееше да се промъква на Каравала и по друг начин.

Скарлет дори за себе си не бе сигурна, че вярва в желания, какво остава за Джулиан. Не, не мечта за сбъднато желание го беше довела на този остров, нито любовта към магическото и фантастичното.

— Кажи ми истинската причина да си тук — настоя тя.

— Не ти трябва да знаеш, повярвай ми. — Джулиан изопна лице уж в тревога и загриженост. — Само ще ти развали прекарването.

— Баламосваш ме, защото не искаш да ми кажеш истината.

— Не, Карлита, този път ти казвам истината.

Вгледа се в очите й, втренчено и продължително, поглед, който изискваше пълен контрол. Тя потръпна, разбрала окончателно, че онова с наперения моряк е било роля и че при желание от негова страна Джулиан е можел да поддържа тази заблуда още дълго, да се прави на младеж, който съвсем случайно е попаднал на тях и на играта. Но сега явно искаше да й подскаже, че историята му е по-сложна и по-дълбока, пък макар и без да навлиза в подробности за самата история.

— Няма да споря с теб за това, Карлита. — Джулиан се изправи и разкърши рамене, сякаш стигнал до внезапно решение. Стори й се още по-висок. — Достатъчно е да знаеш, че имам основателна причина да вляза в тази къща. Ако искаш да се върнеш и да ме издадеш, няма да те спра, нито ще ти се разсърдя, макар че по-рано днес все пак ти спасих живота.

— Направил си го само защото бях пропускът ти за играта.

Лицето му потъмня.

— Така ли мислиш? Сериозно? — За миг й се стори искрено наранен.

Скарлет знаеше, че се опитва да я манипулира. Имаше достатъчно опит да разпознае признаците. За жалост, въпреки че баща й я използваше от години, или точно заради това, Скарлет така и не се беше научила да заобикаля капаните. Би дала мило и драго да се спаси от капана на Джулиан, но не можеше да си затвори очите за факта, че той наистина й беше спасил живота.

— Ами сестра ми? Тази лъжа може да се отрази на връзката ти с нея.

— Не бих нарекъл онова „връзка“. — Джулиан бръсна някакво боклуче от рамото си, сякаш да покаже какво мисли за Тела. — Сестра ти ме използваше не по-малко, отколкото аз нея.

— И сега правиш същото с мен — изтъкна Скарлет.

— Ти пък не се ядосвай толкова. Играл съм тази игра и преди, което значи, че мога да ти помогна. Пък и току-виж ти харесало. — В гласа му се промъкна флиртаджийският тон отпреди, Джулиан отново бе наметнал окъсаната куртка на наперения моряк. — Бая момичета биха дали мило и драго да са на твое място. — И поглади с пръст бузата й.