Стефани Гарбър - Каравал

Но красотата можеше да бъде измамна и доказателство за това беше младежът, който седеше срещу нея и гребеше преспокойно, сякаш всеки ден отвличаше девойки.

— Защо Тела вече е на острова? — попита Скарлет.

— Защото лодката побира само двама наведнъж — обясни Джулиан и отново я опръска с вода. — Бъди благодарна, че се върнах за теб.

— Изобщо не съм те молила да ме вземаш.

— Да, но седем години си писала на Легендата, нали така?

Горещина се надигна към страните на Скарлет. Онези писма бяха нещо лично, което бе споделила единствено с Тела, а и подигравателният тон, с който Джулиан изрече името на Легендата, я накара да се почувства като глупачка. Което си беше самата истина, всъщност. В продължение на години се беше държала като дете, което още не е осъзнало, че повечето приказки нямат щастлив край.

— Няма нищо срамно — каза Джулиан. — Сигурен съм, че много млади жени му пишат писма. Навярно си чувала, че той не остарява. Аз пък съм чувал, че умее да вдъхва любов в женските сърца.

— Грешиш — възрази Скарлет. — В писмата ми нямаше нищо романтично. Просто исках да опитам от магията.

Джулиан примижа, сякаш не й вярваше.

— Ако е така, защо вече не я искаш?

— Не знам какво ти е казала сестра ми, но ти сам видя за какво става въпрос. В избата. Когато бях по-малка, исках да отида на Каравала. Сега просто искам със сестра ми да сме на сигурно място.

— Не ти ли е хрумвало, че и сестра ти иска същото? — Джулиан спря да гребе и лодката се понесе по леките вълни. — Може и да не я познавам много добре, но не мисля, че я тласка стремеж към самоунищожение.

Скарлет поклати глава.

— Според мен ти си забравила как да живееш и сестра ти се опитва да ти го припомни — продължи Джулиан. — Но ако искаш единствено безопасност, готов съм да те върна.

Той кимна към петънце на хоризонта, което приличаше на малък рибарски кораб. Вероятно именно с него бяха дошли дотук, защото салът, на който се намираха в момента, категорично не беше конструиран да плава в открито море.

— Дори ако не знаеш нищичко за корабоплаването, до ден-два някой ще те открие и ще те върне на безценната ти Трисда. — Или… — Джулиан замълча и кимна към забуления в мъгла остров, — ако наистина си толкова смела, колкото твърди неуморно сестра ти, ще ме оставиш да греба, ще прекараш една седмица с нея на острова и сама ще прецениш дали е права, че има неща, които са по-важни от безопасността.

Вълна разклати лодката и плисна тюркоазена вода през ниските бордове. Течението ги влачеше бавно към островния пръстен от студени облаци. Косата на Скарлет залепна за тила й, а тъмните кичури на Джулиан се навиха на едри къдрици.

— Ти не разбираш — каза тя. — Ако не се върна навреме, баща ми ще ме убие. Сватбата ми с графа е след седмица, сватба, която е единственият ни шанс за нов живот. Много бих искала да участвам в Каравала, но не толкова, че да рискувам едничкия си шанс за щастие.

— Много драматично гледаш на нещата. — Устните му помръднаха, сякаш се опитваше да прикрие самодоволна усмивка. — Може и да греша, но повечето бракове не протичат в безоблачно блаженство.

— Не това казах. — Джулиан постоянно изкривяваше думите й по най-безобразния начин.

Той потопи леко греблото във водата, колкото да я изпръска отново.

— Престани!

— Ще престана, когато ми кажеш къде искаш да отидеш. — Изпръска я още веднъж. Лодката се приближаваше към брега и бронзовите облаци започнаха да се покриват с пъти на в оттенъци на зелено и мразовито синьо.

Въздухът миришеше по непознат за Скарлет начин. Трисда винаги вонеше на риба, ала тук ухаеше на сладост с лек привкус на цитруси. Зачуди се дали няма някакви упойващи вещества във въздуха, защото, макар да знаеше какво трябва да направи — да стигне до острова, да намери Тела и после да се приберат у дома по най-бързия начин, — не намираше сили да го каже на Джулиан. Изведнъж пак стана на девет години, достатъчно наивна да вярва, че едно писмо може да сбъдне желанията й.

Първото беше написала, след като майка им ги напусна. Искала бе да направи нещо специално за рождения ден на Тела. Сестра й беше направо съсипана. Скарлет се стараеше да замести майка им, но беше твърде малка, а и страдаше на свой ред.

Сигурно щяха да го преживеят по-лесно, ако поне се беше сбогувала, ако беше оставила бележка или беше намекнала къде отива и защо. Ала Палома просто беше изчезнала, без дори да си вземе багаж. Изчезнала бе като счупена звезда, без да остави следа в света, освен парченцата липсваща светлина, които никой повече нямаше да види.