Йън Ървайн - Геомант

— Тя вероятно е мъртва — отчаяно промълви Крил-Ниш.

— Тогава ти също си мъртвец!

— Как да я намеря? — рече той, по-скоро на себе си.

— Един истински осведомител не би питал. Нито би разрешил проблема, лежейки по гръб.

Ниш се изправи, все още притиснал с ръка удареното. След като се помота из фабриката, той се озова в халето на занаятчиите. Иризис се мръщеше над масата си. Механикът се отдръпна. Ако тя действително бе убила аптекаря, а това изглеждаше много вероятно, Ниш не искаше да има нищо общо с нея.

Потънал в мрачни мисли, той пое сред спалните помещения. Сети се, че стаята на Тиан е недалеч. Механикът никога не беше влизал вътре. Той отвори и бутна вратата. Помещението бе дребно, много по-тясно от принадлежащото на Иризис. Но на Тиан това вероятно не бе правило впечатление.

Стаята съдържаше единствено легло, стол, маса и фенер. Прът с краища, вбити в стената, изпълняваше ролята на закачалка, а в края на кревата имаше малък сандък, който в момента беше празен. По нищо не личеше, че в стаята неотдавна е живял някой. Това не бе изненадващо — Тиан бе отведена в размножителната палата преди повече от две седмици. Но какво бе станало с вещите ѝ?

В работилницата ѝ не откри нищо, колегите ѝ също не знаеха. Ниш отиде в кантората, където се съхраняваха отчетите. Счетоводителката я нямаше, там беше само нейният помощник — красив младеж с изключително червени устни, който топло се усмихна при вида на механика. Крил-Ниш отвърна с пестелива усмивка — не искаше да настройва чиновника против себе си, нито да го окуражава.

— Привет, аз съм Уики. С какво мога да ви помогна? — онзи се изправи, приближи се и протегна ръка. Ниш я пое — изненадващо здрава ръка за чиновник. Във всеки случай близостта му смущаваше механика.

— Идвам по поръчение на следователя — остро рече той.

Желаният ефект бе постигнат, защото Уики отстъпи назад.

— Какво е станало с вещите на занаятчия Тиан?

— Не зная. Но несъмнено трябва да е отбелязано. — Чиновникът започна да разгръща страниците на книга, голяма колкото ръката му. — Ето. Миньорът Джоейн е дошъл за тях преди няколко дни. — Той се навъси. — Явно е дошъл, докато съм обядвал. Ето подписа му, а това е подписът на счетоводителката.

Ниш обърна книгата, за да се убеди лично.

— Много благодаря.

И механикът понечи да излезе.

— Крил-Ниш? — меко рече Уики.

— Да?

— Сигурно гърбът много ви боли. Ако ви е нужен човек, който да ви натрие с мехлем…

— Няма да е нужно, благодаря. Зараства добре. А ако имах нужда от лечение, щях да се обърна към целителя.

Уики въздъхна разочаровано.

Ниш познаваше Джоейн, макар и бегло. Сега той си припомни, че миньорът двукратно е посетил Тиан в Тикси. Може би тя се криеше в колибата на стареца и изчакваше времето да се оправи.

Механикът затича към миньорското село. Макар денят да беше ветровит и студен, докато стигне покрайнините, по гърба на Ниш се стичаха струйки пот.

Последният отрязък от стръмния път бе заледен. Ниш внимателно се приближи до колибата на Джоейн и се прикри зад едно дърво, вперил очи във вратата. Тъй като оградата му пречеше, той се промъкна в дворчето и на верандата се ослуша, но не чу нищо.

Тогава механикът рязко отвори вратата. Колибата се оказа празна. Леглото бе оправено, масата беше разчистена. Над камината се сушаха две чинии, две чаши, две лъжици. До вратата бе опряно парче плочка, на което пишеше Благодаря, Джо . Посланието можеше да принадлежи всекиму.

Крил-Ниш отново излезе и обходи къщата, дирейки следи. Не откри — вятърът бе отвял пресния сняг и сега се виждаше единствено замръзналата ледена покривка. Ако Тиан е била тук, накъде се е отправила? Механикът продължи да оглежда за дири, поел в спирала, отвела го в леса. Тук вече откри следи, които отвеждаха до едно дърво, обратно към колибата, сетне нагоре по склона към мината и фабриката.

Дирите бяха големи колкото неговите, но по-плитки и по-наблизо една до друга. Някой по-лек — и накуцващ: личеше, че единият крак се обляга по-силно на тока. Несъмнено Тиан. Към мината ли бе тръгнала, или към фабриката? Механикът последва следите. На няколко пъти ги изгубваше, но винаги се натъкваше отново на тях. Посоката вече ставаше ясна: мината. Вече се свечеряваше, когато той излезе от гората. Тук земята беше заледена и следи не бяха останали, но вече не бяха и нужни.

На входа Ниш се поколеба. Никога не бе слизал в мината. Освен това още от малък бе страдал от клаустрофобия. Безмилостните му братя и сестри го бяха измъчвали, като го увиваха в одеяла. В мига, в който главата му бъдеше покрита, паниката избухваше.